Научна експедиция в Добруджа, 1917 г.

Доклади на университетски и други учени

 

Дял втори. СТАТИИ ОТ СБОРНИК „ДОБРУДЖА”. География, история, етнография, стопанско и държавно-политическо значение”. ( Издание на Съюза на българските учени, писатели и художници. София, 1918. )

 

7. Стоян Романски

НАРОДНОСТЕН ХАРАКТЕР  [1]

 

 

Няма кът в Европа, който на такава малка площ да представя такова голямо природно разнообразие, както крайната североизточна покрайнина на България, известна под името Добруджа. Обемайки в границите си до 1913 г. всичко 15 396 километра с 380 430 души жители в 1912 г., тоя къс българска земя, който се издава на север между далечния завой на Дунава и Черно море като полуостров, два пъти по-дълъг отколкото широк, се състои отчасти от безлесна и безводна степ, отчасти от планиниста и гориста област, отчасти от пространна мочурлива местност. Степната област, чието средище е в Добришко и Меджидийско, е в същност издигната над Дунава и морето вълниста равнина, покрита с обилна тревиста растителност и прошарена от дълбоки и дълги врязове, които към Дунава и към морето образуват дъна на езера или блата. Селата се крият на дъното или по овалните склонове на тия степни долини, в които се намира кладенчова, а понякога и изворна вода. На север от долината между Черна вода и Кюстенджа, известна под името Карасу, в която блатната вода откъм Дунава прониква далеч навътре в сушата, степната област отстъпя постепенно място на област, прошарена с планински вериги и върхове, които изпълнят почти целия северен дял на Добруджа. Широките приветливи долини, богати с изворна вода, са изпъстрени с големи и хубави села. При това, докато една част от тая планинска местност, в Бабадагско и Исакчанско, е покрита с гъсти листнати гори, другата - в Мачинско, представя редица голи гранитни масиви, без гора и зеленина. Най-сетне североизточният край на Добруджа е изпълнен с големи езера и блата, разделени помежду си или от морето с по-тесни или по-широки ивици земя от пясъчни наноси, свързани на север с дунавската делта, която представя на глед безкрайно тръстиково поле: пролет жълто, лете зелено, изпросечено навред с ръкави и езера, но всъщност крие повече или по-малко пространни ивици твърда земя, особено сгодни за пасбища, гдето са разпръснати много малки селца и рибарски къщи.

 

Тая разнообразна природа на Добруджа представя отлични условия за разнообразни занаяти: земеделие и лозарство - в степната област и в планинските долини, скотовъдство - в стенната и в делтата на

 

206

 

 

Дунава и в приморските и дунавски блата, дърварство - в девствените гори на Бабадагско и Исакчанско, пчеларство - в гранитните планини на Мачинско и пр. и пр. Вследствие на това редица народности, толкова различни, колкото и самата добруджанска природа - българи, румъни, турци, татари, руси, немци, гърци и дори италианци, са намерили тук условия за да се отдават на своите наследствени занятия.

 

Впрочем народностната пъстрота, с която се слави Добруджа, е характерна черта и на близките области от Северна България, от която тя и в това отношение съставя неразделна част. Турци и татари се срещат не само в Добруджа, но и в съседните български крайнини. Румъни са преминали през последните два века отсам Дунава не само в Добруджа, но и на други места в Северна България и Източна Сърбия, именно в Никополско и Оряховско, а особенно във Видинско и в областта между Тимок и Морава, гдето те и днес са далеч по-многобройни, отколкото в Добруджа. Гагаузите, този на пръв поглед специфично добруджански народностен елемент, е собствено разпространен, поне днес, най-вече в областта на Южна Добруджа, в близките места на Провадийско, Варненско и Шуменско, па срещат се дори в Одринско и Македония подобни народностни елементи, които говорят турски, но изповядват Христовата вяра. Гърци се намират почти единствено в градовете, по цялото черноморско крайбрежие в Северна, а още повече в Южна България. Остават следователно едничко русите, именно великоруските сектанти и малоруските казаци, както и немските колонисти, като особен народностен елемент в народната структура на Добруджа, но тяхната поява в тая страна се обяснява лесно със съседството на Русия.

 

 

I.

Няма  съмнение, че до края на средните векове българите съставяли, като не се смятат гърците, които както днес, така и тогава, се срещали в приморските градове, и незначителните остатъци от печенези и кумани от времето на нахълтването им в пределите на България, единственото население в Добруджа. Това се подкрепя и от исторически свидетелства. В известния търговски договор на Добротицовия син Иванко, тогавашен владетел на тоя източнобългарски край, с генуезците от 27 май 1387 г., подир гърците, които като крайморско и предимно търговско население, с които генуезците дохождали преди всичко в сношение, а не поради тяхната численост - в това никой не може да се съмнява, естествено са споменати на първо място, изтъкват се изрично само българите като местно население: „Гърци, българи

 

207

 

 

или други, каквито и да бъдат”. Ала настъпилите подир това исторически събития, именно покорението на България от турците и завързалите се подир това борби в североизточните предели на България, се оказали особено опасни за съдбата на българския елемент в тоя край, а следователно и в Добруджа. Преди всичко населението на целия край оредяло твърде много, така щото едва петдесет години подир това той изглеждал като „пустиня” (desertum), както е наречен от Андрей Паладжио, един от свидетелите на Варненската битка (1444).

 

Има исторически свидетелства, че по времето на тая битка множество български семейства се изселили из България през Дунава във Влашко; подобни свидетелства, както може да се види в моята студия „Народописна карта на нова румънска Добруджа” (Сп БАН, кн. XI, 1915, с. 39), има от средата на XV, от началото и края на XVI, както и от XVII столетие. Не ще питане, че такива изселяния през Дунава във Влашко са започнали от самото начало на турското завоевание в България и са засегнали преди всичко населението на крайния ѝ североизточен кът, Добруджа, който поради своята граничност бил най-често изложен на опустошения. Те продължили почти незабелязано от историята - освен в случаи, когато са били свързани с важни исторически събития, покрай които са отбелязани, или са били предмет на специални преговаряния, - и през следните векове. Характерът им може да се види от по-новите преселения от тоя род по време на кърджалиите и на руско-турските войни от края на XVIII и началото на XIX столетие, тъй като потомците на тия нови преселници живеят и до днес, пазейки своя език, бит, а понякъде и народното си облекло не само в отделни села и градове, но и в цели групи от села във влашката крайдунавска равнина от Калафат та до Браила (вж. моите „Браилски историйки”, I, СбБАН, III, 1915, с. 24 сл.). Ала липсата на остатъци от по-стари преселения не бива да ни довежда до заключение, че те не са ставали. Ние не намираме също никакви остатъци и от отбелязаните в историята преселяния от средата на XV, началото и края на XVI столетие. Най-старите преселяния са станали в едно време, когато местното старо българско население отвъд Дунава, наложило своя жив език в държавата, черква и книжнина в неотдавна изникналите воеводства Влашко и Молдова, е съществувало още неповлашено. Вследствие на това процесът на повлашаването му, привършен почти едновременно с изгасването на българския език в черквата и държавната канцелария през XVII столетие, се е разпрострял и върху дотогавашните пришелци от десния бряг на Дунава, колкото многобройни и да били те. Тъкмо затова между българските колонисти във Влашко днес не се

 

208

 

 

намират потомци на едновремешните преселници от някогашната Добротицова земя.

 

Преселяния на българи от източнобългарските покрайнини в тия усилни времена са ставали не само на север през Дунава, но и на юг през Балкана. Въпреки, че за подобни преселяния, поне засега, не са намерени никакви исторически свидетелства, то се потвърждава над всяко съмнение от народописните и езикословни изучавания на населението в Източна Тракия (вж. д-р Л. Милетич, Старото българско население в Североизточна България, С., 1902, с. 29 сл.). Именно от самите южни склонове на Източния Балкан нататък в Карнобатско, Айтоско, Бургаско та дори към Странджа съществува голяма група села, чието население, заобиколено отвсякъде като остров от местно рупско население, говори диалект какъвто се говори от старото население в Североизточна България, както е спазено то в Шуменско, Разградско и Силистренско, а също така в елементите на своето облекло и изобщо в бита си показва севернобългарския характер. Това население се нарича от околните българи „загорци”, защото е дошло от през Стара планина, сир. от севернобългарските краища, които те наричат Загорье. Знае се, че до XV столетие България на север от Стара планина се е означавала у византийците и италианците с това име; италианци от началото на XIV и средата на XV столетие отбелязват Варна като главно житно пристанище на „Bolgaria” или „Zagora”. И, разбира се, днешна Добруджа съставяла част от тая „Загора”, както изрично се отбелязва в един венециански документ от 15 февруари 1385 г., в който е дума за „частите от Загора, подчинени на Добротица” (ad partes del Zagora subditas Dobrotice, обнародван у N. Iorga, Veneţia în Marea Neagră, I. Dobrotici, в Anal. Acad. Rom., ser. II, t. XXXVI, 1914, p. 1068). Вследствие на това няма съмнение, че тия „загорци”, заседнали в ония усилни за българщината от Североизточна България времена южно от Балкана в източната тракийска равнина, произхождат не единствено от северните склонове на Източния Балкан, но и от добруджанската равнина, тъй като това тяхно преселение е следствие от турската колонизация и потурчването на местното население, на които е бил подложен преди всичко добруджанският край.

 

Потурчването на тоя край, именно населянето му с турци и татари и свързаното с това принудително променяне вярата и езика на оцелялото още местно население трябва да е било привършено до началото на XVII столетие, откогато насам в бележките на пътешествениците в Добруджа се споменуват градове и села все с турски имена. Това се вижда не само от пътеписа на турчина Евлия Челеби, който през 1651 и 1652 г., придружавайки вуйчо си Мелек Ахмед

 

209

 

 

паша пропътувал Добруджа [2], но също и от пътеписите на чужденци християни, които на път от или за Цариград са минавали през Добруджа, напр. на италианския търговец Томазо Алберти, който в 1612 г. пътувал от Цариград за Полша, или на полския посланик Палатин Кулмски, който в 1677 г. минал през Добруджа за Цариград. Впрочем още в края на XVI столетие дубровчанинът Павел Джорджич говори, че вътрешността на Добруджа била населена и с турци, а крайморската област - с християни. Ясна картина за настъпилите по тоя начин етнически промени добиваме и от днешната топонимия, която все още има почти изключително турски характер.

 

Ала покрай множеството турски местни имена, чието толкова широко разпространение се дължало в голяма мяра и на въздействието на официалната турска власт, все пак са се спазили и доста български местни имена. Като оставим настрана областта на Южна Добруджа, гдето в околността на Силистра се срещат прастари български села, спазени със своите български имена (Ветрен, Сребърна, Попина, Гарван, Ряхово, Белица и пр. и пр.) и преминем през границата на Северна Добруджа от тоя град накъм Меджидие или пък покрай Дунава накъм Мачин, а също и в Тулчанско и Бабадагско, срещаме цял ред села и местности с български имена. Така, да споменем само няколко по-типични: имаме с. Гърлица на брега на едноименно езеро, на източния бряг на което има и село Галица. По-нататък е селото Липница, а на юг - Гарван (Горни и Долни), а не Garvanul (Mare и Mic), както се пише от румъните. Същото име Гарван носи и едно село западно от Силистра към Тутракан, па го срещаме като име на село все в Северна Добруджа, северно от Мачин на брега на Дунава срещу Рени. Добромир (Долни и Горни), на границата с Южна Добруджа, до 1828 г. бил изключително турско село, но все със същото българско име. Едно татарско село при Меджидие носи българско име Пещера. Самото име на днешния градец Черна вода е българско, добито от името на блатото, при чието устие в Дунава е разположен и което носи турско име Карасу, дословен превод на името Черна вода. Подобно име Черна носи от давно време едно днес българско село в Мачинско, а то стон в свръзка с името Черна гьоллу или Чирна гьоллу, както се нарича гьолът, в който се влива реката, на която е разположено селото. Името на града Хърсово представя от себе си побългарена форма на името на античния град Karsium, който се е намирал на същото място. На дунавския бряг южно от Мачин има сега влашко селце Иглица, засвидетелствувано от средата на XVII столетие като градец, населен с български християни. Северно пък от Мачин на блатистия дунавски бряг срещу Галац, недалеч от с. Азакли, до неотдавна е съществувало село

 

210

 

 

Затека ("Затока”?), което в 1850 г. било населено наполовина от българи, наполовина от власи; то се споменува често в описанията на руско-турските войни. Името на днешното село Телица, южно от Исакча, е известно още от X столетие като име на крепост Τελιούτζα (у Константин Багренородни). Все в същата област срещаме имена на села: Таица, Тръстеник, Камена (в Бабадагско, ала с такова име Камена се нарича и с. Каркали, южна от Мачин, от неговото великоруско население), Преслав (Prislava) и др. Също имена на върхове и хълмове: Прекопан (Pricopan в Мачинската планина), Орлига (северно от Мачин), Лозова (северно от с. Ортакьой), Трънковица (между с. Остров и Алмали в Островска околия) и пр.

 

Всички тия и тем подобни български имена, пръснати по цяла Добруджа, не само че свидетелствуват за някогашния ѝ етничен характер, но в същото време подсещат, че въпреки всички опасни за съдбата му събития българският елемент не е могъл да бъде съвсем изкоренен. За жалост у пътешествениците, минали през Добруджа по онова време, които при това са съвсем малцина, ние не намираме почти никакви сведения за населението, а още по-малко за народността му в селищата, през които минавали. Ала затова пък оскъдните показания, които ни дават за християнско, а особено за изрично споменато българско население, са толкова по-ценни. Така у Евлия Челеби (1652) се споменува между Бабадаг и Карасу (Меджидие), по-точно между с. Инан-чешме и Карамурад, един сега не съществуващ християнски град Астрабад с „хиляда и петстотин хубави, покрити с керемиди и тънки дъски къщи” и с „много черкви”, в който „мюсюлманите са малко”. Католическият епископ Филип Станисловов в сметките си от 1659 г. отбелязва в града Бабадаг 1700 къщи турци, вън от които около 300 къщи или 2000 души българи, гърци, власи (Bulgarorum, Graecorum, Valachorum schismaticorum domus sunt 300 circiter, animae 2000 circiter). Също така знаем от полския посланик Палатин Кулмски, 1677 г., че градът Исакча, който се намира „в България”, има население, „по-голямата част” от което се състои от „гърци, арменци, българи, евреи и турци”, при което гърците и арменците са споменати на първо място сигурно не затова, че са най-многочислени, а защото като търговско население населяли централните улици и биели най-много в очи пътниците. У друг един пътешественик от втората половина на същото столетие, антиохийския патриарх Макари, се споменува един дунавски „градец”, населен с „християни българи” на име Иглица (днешното с. Иглица южно от Исакча), гдето той видял кръстове, издигнати покрай пътищата и в гробищата, черква в града и много свине, които си тър-

 

211

 

 

сели храна из улиците. Такова е било, според същия, и населението на града Мачин (Majina), който имал „420 къщи християни българи”.

 

Ала най-важни и най-авторитетни в това отношение са сведенията, които могат да се почерпят от дневника на един учен хърватин от Далмация, абата Бошкович (Giornale di una viaggio da Constantinopoli in Polonia dellabate Ruggiero Giuseppe Boscovich, Bassano, 1784), който през пролетта на 1762 г. пътувал заедно с английския посланик при Портата от Цариград през Добруджа за Полша [3]. От всички пътешественици в тая област единствен той отбелязва редовно народността на жителите в поселищата, през които минал, и като хърватин той е бил в състояние да различава добре по езика местното българско население от иноплеменното. На север от града Карасу (днес Меджидие), държейки пътя отчасти близко, отчасти по самия дунавски бряг, той минал през с. Балтаджикьой (Baltagikioi), днес с повлашено име Балтаджещ, което се състояло от две махали (due gruppi di case), отдалечени една от друга четвърт миля: едната от тях населена с турци, а другата - с българи (in una di quele due parti abitano i Turhi, е nellaltra i Gristiani Bulgari), Даякьон (Dajakioi), сега c повлашено име Дайен, според него е било твърде голямо село от 300 къщи турци и българи (un villaggio ben grande di 300 case, tra Turche е Bulgare). Сетне c. Ташбурну, два часа на север от Даякьой, разположено на малко разстояние от Дунава при с. Остров, гдето и сега има следи от неговите развалини, е имало 50 къщи все турци и българи (villaggio di 50 case tra Turche е Bulgare). Подобни остатъци от българско население в Добруджа по това време, навярно повечето изпромесени с турски елемент, са се намирали без съмнение и по селата във вътрешността. Това трябва да се разбира и от думите на пътешественика Антирмони от първата половина на същото столетие, 1737 - 1738 г., който, говорейки за Тулчанско казва, че „българите са от източно-православно вероизповедание и живеят повечето в селата; градовете изобщо са населени с турци”.

 

Край на така установеното съжителство на остатъците от старото българско население в Добруджа с господствуващия турски елемент бил турен със започването на руско-турските войни от втората половина на XVIII столетие насам, всяка от които ставала причина за коренно раздвижване на населението на тая област, която на първо място била засягана както от военните действия, така и от преминаването на войските и на двете воюващи страни. Българският елемент, доколкото още го имало, бил подлаган на нови изпитания, особено когато подир свършването на всяка война му предстоело да остане пак под турска власт.

 

212

 

 

От тези войни обаче били засягани и останалите източнобългарски краища, северно и южно от Стара планина, и те станали причина за големи размествания на българското население от Източна, а особено Югоизточна България към север. Първенство в това отношение държат войните от 1806 - 1812 и 1828 - 1829 г., по време на които големи маси българско население, селско и градско, за да избегне турска мъст, се задигнало от своите огнища да търси места за по-сигурен и по-спокоен живот.

 

Особена примамка при всички тия изселения представяла, в свръзка с колонизуването ѝ, Южна Русия, която обаче не всички достигали. Мнозина от тия, които се задигнали - било доброволно, било насилствено, с оттеглящите се руски войски, останали в Добруджа. Други заседнали тук тепърва на връщане от Русия, гдето не могли да привикнат към земята, климата и водата. По такъв начин българщината в Добруджа, вследствие тъкмо на тия войни, които от друга страна станали причина да се разреди съвсем заседналото от по-рано плътно турско население, се възмогнала със заселянето на нов, силен, жилав и жизнеспособен колонизаторски елемент, който скоро сложил свой отпечатък върху материалната и духовна култура на целия добруджански край. Тоя нов елемент произхождал предимно от населените със „загорци” източнотракийски покрайнини.

 

Така голяма част от населението на североизточните български краища, което преди стотици години било принудено да се прехвърли отвъд Балкана, се възвърнала наново в родните покрайнини на своите деди и прадеди, като се разпростряла, ведно с други български преселници от Тракия и от двата склона на Балкана, дори до дунавските устия в Тулчанско.

 

При това, спазили са се и остатъци от старото местно население в Добруджа, именно в Силистренско, гдето те се различават добре по своя език, както и по своето облекло, от останалото българско население по тия си особености, както изобщо по характерните черти на своя бит, със старото население в Шуменско и Разградско. Те са известни обикновено под име „гребенци”, както са наречени от околното население по една особеност в облеклото, а именно че младите булки до неотколе носели на главата си „качул от смола”, направен като „гребена” на петела. Инак те се наричат също „елийци”, което ще рече „земляци, туземци, местни жители”. Такива „гребенци” се намират в редица крайдунавски села в Силистренско и Тутраканско: Попина, Ветрен, Сребърна, Айдемнр, Калипетрово, Малка Кайнарджа, Гарван, Ходжакьой [4], Кадъкьой [5], Спанцов [6], Сарсъилар [7], Старо село (Старсмил), Белица, Денизлер [8], Брешлен [9], и Алмали, от които предпоследното се

 

213

 

 

пада извън новата добруджанска граница, а последното - в границите на Северна Добруджа.

 

Преди стотина години селата с такова старо българско население били много повече, отколкото днес. Изследвайки историята на българските поселища отвъд Дунава във Влашко, можах да установя, както по разпит на населението, така и въз основа на архивни материали, че жителите на двете големи български села Чаку и Чоканещ при Калараш, па и на много други български села в Илфовския (Букурещкия) окръг, както въз Дунава към Олтеница, така и навътре към Букурещ, произхождат не само от изброените „гребенски” села, но и от други, в които старо местно българско население не е могло повече да се удържи. Такива „гребенци” са населяли някога и селото Доймушлар [10], изселени отвъд Дунава най-вече в с. Чоканещ, отдето почнали да се възвръщат в ново време. Също Оряхово (Долно Ряхово) [11] и Български Косуй [12], чието някогашно население намираме в някои села във Влашко, покрай дунавския бряг (Улмен, Сурлар) или по-навътре (Луйка, Пърлита и др.). Такова население е имало и в с. Каземир [13], ала по време на руско-турската война 1828 - 1829 г. то също се изселило във Влашко, най-вече в с. Чаку. Също така и днешното великоруско село Татарица [14], на запад от Силистра, до това време е било населено все с такова население, чиито дири се откриват в отсрещните села Пърлита, Чаку и др. Такова е било и голямото с. Алфатар, чието старо население пък се изселило най-вече в 1774 г. в с. Ольшанка, Херсонска губерния, ала част от него останала до 1828 г., когато се пръснала през Дунава във Влашко, а няколко семейства се заселили в с. Гърлица в Северна Добруджа.

 

Няма съмнение, че дири от такива села, чието население по време на войните се е пръснало и, доколкото не се е изселило из страната, се смесило с новодошлото население, се намира и по-нататък във вътрешността на Добруджа. Така споменатото с. Гърлица, което е основано в 1830 г. от седем къщи „гребенци” от близките села Алфатар, Алмали и Кайнарджа, три години подир които се заселили, връщайки се от Бесарабия, повече от дванадесет къщи българи от Сливенско, а една година по-късно и седем-осем къщи от Разградско - подобна е историята на повечето села в Добруджа, - е заселено на място, гдето и по-рано е било българско село, което по време на „бузгуните” се развалило. А било е голямо село - новите му основатели сварили там големи християнски гробища. Също така и с. Енидже, наречено още Болгар Енидже, при гр. Меджидие, било до 1828 г. българско и турско село, чието българско население по време на войната се изселило изцяло, ала гробищата стоели до подир Кримската война, когато се

 

214

 

 

заселили наново няколко семейства българи и гърци. Селото Пелетли, на север от Кюстенджа, населено днес от българи, е основано също на мястото на по-старо българско село, чието население се пръснало. Селата Саръгъол и Камена в Бабадагско са заселени подир руско-турската война 1828 - 1829 г. на мястото на по-стари български села, чието население не сварили. И много други.

 

 

II.

 

Искаме ли да проследим днешното разпространение на българското население в Северна Добруджа - за Южна вж. цитираната вече моя студия под наслов „Народописна карта на нова румънска Добруджа” (СпБАН, XI, 1915, с. 33 сл.), ще трябва да следваме пътищата, които идат от балканските проходи към най-важните бродни места на Дунава при Тулча и Исакча, при Мачин срещу Браила и Галац, и при Силистра. При това могат да се установят, с оглед към географското му разпространение, четири групи българско население в Северна Добруджа: 1. Бабадагско-Тулчанска, която е и най-голямата, 2. Силистренска-Меджидийска, 3. Мачинска, и 4. Кюстенджанско-Мангалска, която пък е най-малката и представя всъщност продължение на Бабадагско-Тулчанската група. Инак българи, главно като търговци, кръчмари и занаятчии се срещат навред в страната, така щото рядко може да се намери село, гдето да няма поне две-три семейства българи. Между последните особено място заемат пришелците от Търновско и Еленско в селата най-вече покрай Дунава и дунавските и черноморските блата и езера с известното си доходно занятие грънчарството, някои от които са останали тука на постоянно местожителство още от средата на миналото столетие.

 

Първата, най-голямата от тия групи - Бабадагско-Тулчанската, представя от себе си компактна маса българско население, което живее в 55 села и то все такива, които имат изключително или предимно български характер. Те се редят от двете страни на пътя, който води от Кюстенджа за Бабадаг и оттам за Тулча или за Исакча, така щото областта, която заемат, представя от себе си триъгълник, ограден от двете страни с морето и Дунав, а от трета - с права линия между Кюстенджа и Исакча. Когато човек пътува в тоя дял на Добруджа, чувствува се като в някоя от най-чистите български покрайнини. Единичните села с руско, румънско или татарско население, които би се срещнали и то предимно в периферията, се губят между българските села и не могат да повлияят ни най-малко за изменение на общото впечатление. Етническият характер на тоя добруджански кът се е от-

 

215

 

 

разил и върху градовете Тулча и Бабадаг, гдето българският елемент не само в турско време, когато той е имал изключително в свои ръце търговия и занаяти и е бил едничък носител на култура и просвета, но и днес, след четиридесет годишно румънско владичество, изпълнено с подтискане и преследване на всичко българско, е запазил своята сила и влияние. В Тулча при освобождението и от нашите войски се оказали 17 268 души жители, от които 5 673 българи, без отвлечените и прокудените от румъните по време на войната; останалото население се състои от руси, и то великоруси или липовани и малоруси или руснаци, от румъни, евреи, гърци и други народности, никоя от които не превишава на брой българите. В Бабадаг пък се намерили 3 281 души жители, от които 1 666 българи, покрай другото население (румъни, турци, татари, арменци и пр.). Доколко българското население в тия два града може да служи като огледало на българщината в тоя добруджански край, може да се съди от обстоятелството, че голяма част от него е идентична по произход и характер с населението на околните български села.

 

От изучаването миналото на тия села се установява, че повечето от тях били населени с българи още през първата половина на миналото столетие. Имайки свои черкви и училища още по онова време, пропити от силно национално съзнание, калени в борбата за еманципиране българите в духовно отношение от гръцката патриаршия, те са запазили българския си характер до ден днешен. Голяма част от тях остават и досега без каквато и да било румънска примес, въпреки усилията на румънското правителство през последните години да измени националната им физиономия като засели в тях румънски колонисти. Последно средство от тоя род представя раздаването земя на т.н. „ветерани” румъни, участвували във войната от 1877 - 1878 г., и на техните синове, с цел да ги привлече в тия села. По-големи такива български села са: Касапкьой, Каранасуф, Саръюрт, Саръгьол, Бейдаут, Потур, Хамамджи, Горно Чамурли, Долно Чамурли, Камена, Пашакъшла и Караманкьой - в областта южно от Бабадаг, а на север от Бабадаг: Башкьой, Камбер и Хаджилар. Все така стари български села, чието българско население обаче живее задружно с други народности, са още: Налбант, Аджигьол, Саръгьол и Алибейкьой - в Тулчанско, а южно от Бабадаг: Токсоф, Шеремет, Малки Палаз и др. При това, днешното българско население на последните три села не е същото, което е живяло тук през първата половина на миналия век, тъй като последното в 1854 г., по време на Кримската война, било принудено да се разпръсне. Българи населяли преди това време, покрай други села, също едно несъществуващо днес село Мюфтия, между селата

 

216

 

 

Хамамджи и Д. Чамурли в Бабадагско. Голяма българска махала имало и в с. Вистерна до Бабадаг, която тепърва по-късно се разтурила.

 

Все от турско време са останали като чисто български или със значителен български елемент и много други села в тоя дял на Добруджа. В областта на юг от Бабадаг намираме доста такива села: Канлъбуджак, Кавгаджи, Ескибаба, Малки Гаргалък, Ташаул и др. Също и на север от Бабадаг: Зебил, Сарънасуф, Бештепе, Фрекацей, Каталой, Еникьой, Конгаз, Чинели, Мейданкьой, Пърлита (някога само българско село), Къшла и др. Някои от тия села и днес са чисто български, като напр. Малки Гаргалък, Конгаз, Чинели, Еникьой, а в други наред с българите живеят и други народности. Доста българи от турско време са останали и в градовете Исакча и Махмудие, както в голямото и богато село Николицел при Исакча, гдето българите се занимават главно с търговия и занаяти.

 

Знаменателно за силата и експанзивността на тоя български елемент е обстоятелството, че подир руско-турската война от 1877 1878 г. и вземането на Добруджа от румъните той е успял да насели редица дотогавашни турски, татарски и черкезки села, които и до днес имат също такъв български характер, както изброените по-стари села. Такива села в тоя кът на Добруджа, като се почне от юг към север, са следните: Големи Гаргалък, Карахарман, Пелетли, Дююнджи, Инанчешме, Д. Иримлик, Касъмча, Алифак, Киришлик, Тестемел, Армутли, Тръстеник, Аккадъи и др. Повечето от тях са вече големи чисто български села, в някои от които в най-ново време са населени, разбира се, и румъни. Българските колонисти в тия села произхождат от околните им български села и то най-вече от Саръюрт, Г. Чамурли, Саръгол, Бейдаут, Касапкьой, Каранасуф и Камена. Такива колонисти намираме в по-малък брой и в някои по-стари български села, гдето те са заместили изселилото се мюсюлманско население, напр. в Токсоф, гдето се заселили най-вече хамамджийци, в Кавгаджи (каменци) и др. Някои от тия села са населени с българи тепърва късно подир румънската окупация, напр. с. Тестемел, чието българско население е дошло в 1890 г. изключително от Г. Чамурли. Ала тъкмо поради споменатата окупация и настаналия в Добруджа режим множество тукашни българи предпочели да се изселят през границата на Северна Добруджа в България.

 

Втората група български села в Северна Добруджа - Силистренско-Меджидийската, обема повече от 25 села, които спадат най-вече в така наречената в началото на румънското владичество околия Новосилистренска (plasa Silistra-Nouă), а по-после Островска, но които продължават и към Меджидие. Те изпълнят ъгъла между дунавския бряг на

 

217

 

 

север от Силистра и някогашната граница между Северна и Южна Добруджа, която ги отделяше изкуствено от еднаквите по характер на населението си български села в Силистренско и в Добричко. Подобно на Силистренско, тук в някои села намираме следя от старо местно българско население, известно под име „гребенци”, именно в Алмали и Гърлица. Повечето от останалите села са населени с българи още през първата половина на миналото столетие, при това голяма част от тях имат и до днес почти само българско население. Такива села са: Каялия ("Канлия”?), Галица, Липница, Есекьой, Куюджук, Буджак, Козлуджа, Долни Добромир, Гьолбунар, Хасарлък, Емишенли (??), Махмудкуюсу, Енидже, Кьоселер и др. До завземането му от румъните българско било също с. Караялък ("Каранлък”?); такива били и селата Къшла и Демирча, населението на които тогава се изселило през границата в Добричко. Срещу това в румънско време корави българи от с. Канлия и Буджак населили с. Долни Гарван, от Гърлица и Галица - селото Горни Гарван. През 1878 г. пък било населено с българи с. Горни Добромир, гдето по-късно се заселили още българи от с. Хасарлък. По-малко количество българи, често пъти по десетина и повече семейства, намираме почти във всички крайдунавски села в тая област: Остров, Расова, Олтина и пр.

 

За по-нататъшното разпространение на българите в тоя край в турско време би могло да се съди по сведенията на някои пътешественици, напр. д-р Алард, лекар във френската мисия по постройката на първото шосе в Добруджа от Кюстенджа за Расова в 1855 г., който отбелязва Олтина като българско село (village bulgare), а Остров - с жители българи и власи (bulgares et valaques), подобно и с. Мърляи ("Мърлян”?) (D-r С. Allard, Souvenirs dOrient. La Bulgarie orientale, Paris, 1864, p. 131, 132, 129). Десет години по-късно австрийският геолог Петерс посочва същото село Олтина като цяло българско (Oltina... ganz), а освен това отбелязва голям дял българи в Кузгун, Расова, Черна вода и Сеймен (вж. неговите Grundlinien zur Geographie und Geologie der Dobrudscha, Wien, 1866, p. 132).

 

Третата група българи е съсредоточена в северозападния дял на Добруджа, като се опира непосредно на града Мачин, който в турско време, като граничен град, е поддържал живи търговски сношения с вътрешността на България и имал числено, културно и материално силен български елемент, останал отчасти, въпреки западането на града, и до днес. Най-голямо българско село тук е Черна (411 къщи), което се знае като българско още от началото на миналото столетие, а за по-отколешното му минало може да се съди по българското му име, употребително и у турците, каквито имало в това село до руско-турската война от 1877 - 1878 г., когато се изселили и оставили селото само

 

218

 

 

с българското му население. Тъкмо в свръзка с изсаляието на турците по това време, както и по-късно, в румънско време, българи от това село се разселили по някои околни села: Акбунар, Кърджилар, Джаферкьой, Яила и др. Освен черненци, в селото Яила се заселили и българи от с. Сатуноу, което от околното население се нарича също по турски Еникьой (български Ново село), населено още от турско време наполовина с българи. Българи са населявали преди стотина години също голямото и хубаво село Суванлък (рум. Греч), в което и днес българите са едни от най-заможните му жители, занимавайки се, освен със земеделие и особено градинарство, още и с търговия. Доста такива българи се срещат още от турско време навред по селата низ Дунава към Исакча, напр. в Лункавица, Вакарен ("Вакареи”?) и др., или въз Дунава към Хърсово: в Печенега, Остров, Даякьой (рум. Дайен), Гърлич и др. За българския характер на някои от тия села в по-ранно време вече споменахме.

 

Четвъртата група - Мангалско-Кюстенджанската, представя собствено продължение от първата, Бабадагско-Тулчанската група, като обсяга, освен двата града Мангалия и Кюстенджа, няколко села в тяхната околност, разположени по пътя, който води покрай морския бряг от Варна и Балчик на север към Бабадаг и Тулча. В околността на Мангалия такова е селото Илаилък, на границата между Северна и Южна Добруджа, зад която се трупат големи и богати български села в Балчишко, също и с. Копукчи, а на север към Кюстенджа - селата Тузла и Текиргъол. Непосредствено до Кюстенджа пък, на северозапад, е селото Анадолкьой, чието българско население се състои, подобно на населението в самия град Кюстенджа, почти изключително от котленци, синове и внуци на някогашни котленски овчари в Добруджа. Семейства на такива котленци, в повечето случаи доста заможни, се срещат по много села не само в Кюстенджанско и Мангалско, но и в Меджидийско, Хърсовско и Островско.

 

Именно цялата тая област до руско-турската война 1877 - 1878 г. била осеяна с котленски „къшли”, не рядко по две-три в едно село, някои с по 3-4 хиляди овце, няколко стотин коня, рогат добитък и земя. Българи от Котел, както и от съседните балкански села Градец, Жеравна, Медвен и др., прекарвали целия си живот като постоянно население в тия къшли, понякога по 30-40 души заедно, организирани на особени кооперативни начала, познати от статията на Ив. Ев. Гешов, Овчарите от Котленско и пр., напечатана в Период, списание, кн. XXXII - XXXIII, 1890, с. 311 сл., като нарядко и то зиме отивали по за няколко седмици в родните си балкански кътчета да споходят семействата си, които не смеели да доведат, боейки се от татарите и

 

219

 

 

турците. Като какво е било разпространението на тия котленски овчари и значението им в етнично отношение може да се съди по сведенията, които намираме в една румънска статистика от 1880 г. за Мангалска околия; тая околия тогава броила 63 села, вън от града Мангалия, в 43 от които имало къшли с такива българи; в 7 от тия села населението се състояло единствено от българи къшлари. В турско време тия българи са водили през известни времена на годината голяма търговия със скотовъдни произведения, именно вълна, сирене, кашкавал и добитък, а също с аби, шаяци, килими и др. под., изработени от семействата им.

 

Ала и останалата търговия на Добруджа е била тогава изключително в ръцете на българите. Във всички добруджански градове и паланки, в Тулча и Бабадаг, Мачин и Хърсово, Исакча и Махмудие, Мангалия и Меджидие, а след постройката на железницата между Кюстенджа и Черна вода също в тия два града, е имало цели чаршии българи, търговци и занаятчии: манифактурджни, бакали, железари, обущари, кожухарн, абаджии и пр., па дори банкери и сарафи. Първостепенно значение за търговията в Добруджа е имал известният Меджидийски или Карасу панаир, на който били разменяни стоки не само от местен северно и източнобългарски произход, но и от средно и западноевропейски, докарани от дунавските пристанища единствено от търговци българи, най-вече от Шумен, Ески Джумая [15] и Търново, чието участие в търговията на добруджанския край може да служи за хубава илюстрация на тесните икономически връзки на тоя край с вътрешността на България.

 

Още по-силни са тия връзки в културно и просветно отношение. Войната, която доведе освобождението на България и обсебването на добруджанската ѝ провинция от румъните, свари почти всички български села в Добруджа с училища, голяма част от учителите в които били от останалите източнобългарски краища. Докато другите народностни елементи в Добруджа, равнодушни към национални просветни въпроси, тънели в невежество, българите имали в турско време не по-малко от 60 училища, някои от тях толкова стари, че времето на отварянето им не се помни. Всяко българско село брои в аналите на своята просветна история по няколко „даскали”, чиито ученици, вече хора в напреднала възраст, пазят интересни спомени за тогавашното учение. Затова тъкмо нещо, с което не може да се похвали никоя друга народност в Добруджа, и нещо необикновено за много други краища на България, в добруджанските български села намираме днес стари хора почти без изключение грамотни, и то, разбира се, в българско четмо и писмо. С това се обяснява също ръководната роля, която е играл тоя български край при разрешението на черковния въпрос, както и

 

220

 

 

първостепенното значение, което си е спазил българският елемент в Добруджа до ден днешен.

 

За характеристиката на тоя елемент изобщо забележително е, че, ако и различията в говорите на отделните села да се спазват доста добре, особено у по-старото поколение, облеклото не само у мъжете, но и у жените е вече изедначено, като едновремешните носии, различни според произхода на населението в различните села, се е изработил общ тип българско облекло, по типа на носията в Източния Балкан. Именно мъжете в Добруджа носят черни абени дънести „гащи”, препасани с цветен вълнен „пояс” или „опас”, и къс „елек” без ръкави, а зимно време и „забун”. Жените пък обличат „рокля” от боядисан „литен” или „диметен” (четворен) вълнен плат, съставена от „поли” и „чепак” без ръкави, по кройката на сукмана, опасват отпред пъстра вълнена „престилка” и тъкан „колан”, а на главите си носят „фесове”, над които забраждат разноцветни „ръченици”, а зимно време и шалове [16].

 

Знаменателно за значението на българския елемент е обстоятелството, че дори в това отношение те са повлияли върху някои чужди елементи в Добруджа, именно върху румъните, които са възприели характерните форми на българското облекло, така щото само най-новите румънски колонисти се отличават още по своите носии, различни според местата, отдето са дошли: от Олтения, Банат, Седмиградско или от близките влашки и молдавски окръзи. Това влияние не се скрива и от автора на една румънска статия върху „поселищата на българите” в Добруджа, написана в най-ново време с тенденция да се омаловажи значението на българския елемент в тая област. В нея се казва: „Влиянието, упражнено върху румъните (asupra băştinaşilor, сир. старите местни жители, каквито според него били румъните в Добруджа!), изглежда да е било доста сериозно. Носията на румъните, които румънското владичество сварило, е явно повлияна от оная, която носели тези „балканджии”, т.е. българите (Din Etnografia Dobrogei. Aşezările Bulgarilor, от Alexandru P. Arbore, в Arhiva Dobrogei, voi. I, Bucureşti, 1916, p. 58).

 

Достатъчно сили за влияние от подобен род българският елемент, който в Северна Добруджа достига 70 хиляди души, черпи от моралното положение, което заема и до днес между останалите народности в Добруджа. Докато всички тия народности ведно с румъните, които до последния ден на своето речи четиридесет годишно владичество живееха с чувство на чужденци, несигурни в положението си, подозрителни и без вяра в бъдещето, се считат чужди в тая страна, българите се чувствуват у дома си, обработват прилежно нивите си, които се

 

221

 

 

стараят да увеличат, понасяйки търпеливо всички злини, неприятности и унижения, които им причинявал новият робски режим.

 

 

III.

 

От чуждите елементи в Северна Добруджа особен интерес представя румънското и турско-татарското население. Голяма прилика между едното и другото има както в начина на заселяването, така и в чувството на несигурност въпреки привилегированото положение на господствуващата народност, а най-вече в еднаквата съдба.

 

Желаейки да затвърдят своята власт в тоя краен български кът, чието значение за сигурността на вътрешните провинции на България било дълбоко съзнавано, Османската империя още през първите столетия на своето владичество населила масово турско население [17], по-голямата част от което още преди едно столетие, именно по време на първите руско-турски войни, избягала и не се върнала вече. През последните десетилетия на турското господство такова население, освен в градовете, гдето то се състояло предимно от органи на политическата, духовната и военната власт, имало само в единични села в областта на запад от Бабадаг към Мачин и Хърсово, сетне югоизточно от Хърсово, около Кюстенджа и на юг към границата с Южна Добруджа, гдето се свързвало с турското население в Делиормана [18] (вж. Peters, Grundlinien, с. 133 сл.). В началото на румънската окупация тук се оказали 18 489 турци, които оттогава насам се намират в процес на постепенно изселване, така щото сега са останали едва половина. В Тулчанско, гдето турците са по-малобройни, отколкото в Кюстенджанско, някои от тях са се прибрали в градовете Тулча, Бабадаг, Исакча и Мачин, но има и в някои села, между които могат да се споменат Ортакьой, Тръстеник, Балабанча и Фрекацей, чието турско население се състои от привърженици на алианската секта, наречени „къзълбаши”.

 

На татарите, преселени от Русия в голям брой от края на по-миналия век насам, а особено след Парижкия мир (1856), подир който били докарани 60 хиляди души, се възлагало надежда да заменят по-раншния мюсюлмански елемент в Добруджа. Ала и тях, доколкото не измрели от болести през първите години подир преселянето, постигнала по време на руско-турската война от 1877 - 1878 г. почти същата участ, като се пръснали и повечето от тях не се върнали назад. Подир тая война тук останали 27 500 татари, сега не повече от 25 хиляди души, които населяват централната и югоизточна част на Северна Добруджа,

 

222

 

 

именно околността на града Меджидие, основан и населен от тях след Кримската война, Кюстенджанскo и Мангалско.

 

Нещо досущ прилично стана по време на румънската окупация в Добруджа. Румънското правителство, след присъединението на тая чужда на Румъния област, дадена ней по силата на Берлинския договор (1878), се зае да я колонизува с румънски елемент не само от кралството, но и от други румънски краища: Седмиградско, Банат и Бесарабия. С обсебването земята от държавата и раздаване на годната за работа част от нея, подир парцелирането, срещу дългосрочно и постепенно изплащане в частна собственост, били привлечени множество безимотни в своите родни места румънски селяни, както от близките влашки и молдавски окръзи оттатък Дунава, така и от по-далечни, особено от областта по р. Олт. За примамването румъни от румънските краища в Унгария били създадени специални наредби и улеснения от различен род. Венец на тая колонизаторска политика съставя раздаването в една само година (1904) земя на 3171 семейства „ветерани”, румъни участвували във войната с турците 1877 - 1878 г., и на 5950 семейства новодомци (insorăţei), от които 2970 от през Дунава; ала много от тях, подобно на други такива колонисти, предпочели да продадат дадената им земя и да се върнат в родните си къщи, отколкото да останат в тая чужда тем страна.

 

По такъв начин в продължение на своето почти четиридесетгодишно владичество румънското правителство успяло да доведе близо 100 хиляди такива колонисти, които съюзните войски при настъплението си в Добруджа миналата есен не сварили. Подобно на кримските татари преди четиридесет години, на чиито места затò се бяха настанили, боейки се от отмъщение за своите деяния спрямо българското и мюсюлманското население, което толкова много страдало от тях, те, с редки изключения, избягали, сигурно все като татарите без намерение да се върнат. Така щото румъни в Северна Добруджа, въпреки всевъзможните улеснения, сторени от германските етапни власти за възвръщането на избягалите, не ще да има повече от 40 хиляди души.

 

И забелижително е, че това неизбягало румънско население е почти все такова, каквото се срещало в Добруджа и преди настаняването на румънската власт. Именно, подобно на други някои крайдунавски места в България като Никополско, Оряховско, а особено Видинско и през Тимок, в редица села покрай Дунава намираме тук румънско население от отвъдния бряг, което пришло с цел, както се знае, да избегне било подтисничеството на болярите, било военната служба. За бягания от левия на десния бряг на Дунава особено спомагали блатистите острови между Дунав и неговите ръкави, които се разстилат нашироко от Си-

 

223

 

 

листра надолу към Браила и по-нататък до дунавската делта, давайки първо и сигурно убежище на всеки беглец. При това интересно е, че единични случаи от подобни преселяния на румъни отсам Дунава са ставали и в по-ранно време. За пръв път румъни в Добруджа се споменуват през XVII столетие, именно в днес несъществуващото село Странджа (Straggia), нейде между Меджидие и Мачин, споменато от Томазо Алберти (1612), и в Бабадаг - според Филип Станиславов (1659). През следното XVIII столетие абатът Бошкович, който минал на 1762 г. край дунавския бряг приблизително от Хърсово до Мачин, споменува само едно румънско село, Еникьой, именно сегашното смесено българско и румънско с. Сатуноу, чиито днешни румънски жители нямат нищо общо със споменатите от Бошкович, тъй като са пришлн тук тепърва подир Кримската война от бесарабските села Рошу и Кърпещ. Ала от друга страна все от същия Бошкович се вижда, че крайдунавското село Даякьой (рум. Дайен), северно от Хърсово, което се знае като румънско село от турско време, по време на неговото пътуване било населено от „турци и българи”. Румънското му население е прибягнало от през Дунава тепърва през XIX столетие. Все тогава, именно подир руско-турската война от 1828 - 1829 г., се е заселило и крайдунавското село Печенега от няколко семейства румъни от отсрещното село Гропен. Три години по-късно се населило с румъни и близкото крайдунавско село Остров. Почти едновременно са се заселили румъни и в други поселища по брега на Дунава между Хърсово и Силистра, като Топал, Големи и Малки Сеймен (тия две села, както се знае, към края на XVIII и началото на XIX столетие били населени от малоруси - запорожки казаци), Черна вода, Расова и Остров. При това особено внимание заслужава фактът, че тия румъни се наричат от околното население „мелези” (рум. corciţi, corcitură), тъй като ги счита за денационализуванн българи вследствие на кръстосване с дошли от през Дунава румъни; основание за това се намират не само в традицията, но и в българското им облекло и обичаите им.

 

Колкото се отнася до румънското население на градеца Хърсово, собствено на неговата махала Варош, както и на близките села Чобан и Гърлич, произходът му се дължи на ония румънски пастири, известни под име „мокани”, които слизали от Карпатските планини, най-вече от околността на град Брашов (Кронщадт), да зимуват със своите стада в Добруджа, гдето благодарение на едно споразумение между австрийското правителство и Високата порта имали право на свободна паша. Техните пасбища и „търли” (кошари) по време на пътуванията на Петерс (1864 и 1865 г.) били главно по крайбрежните тераси на с. Туркоя, южно от Мачин, и по-високите равнини североизточно от

 

224

 

 

Алахбаир, на югозапад от Хърсово. Като пастири в Добруджа те съперничили на нашите котленски овчари, само че като такива, които прекарвали само известно време от годината в тая област, нямали такова голямо значение като тях. Отделни лица от тия мокани, най-вече ергени, се ценявали слуги при турци, татари или българи и, след като прекарвали по тоя начин няколко години в Добруджа, оженвали се предимно за българки или рускини и оставали завинаги. В началото на румънската окупация те се явили като пионери на румънизма в Добруджа.

 

В Тулчанско също има румънско население, но то произхожда изключително от отсрещните села в Бесарабия, отгдето се е преселило най-вече подир 1812 г., когато тая дотогавашна молдавска област биде присъединена към Русия, както и по-късно. Оттук и името „молдовани”, под което минават и до днес румъните в Добруджа. Освен в градовете Тулча и Махмудие, а отчасти и в Исакча, такива „молдовани” намираме в селата Калика и Сабанджия, югоизточно от Тулча, Енисала и Вистерна при Бабадаг, а също и в други села като Аджигьол, Саръгъол, Каталой, Фрекацей, Налбант, Къшла, Паркеш, Мейданкьой, както и в някои по-нови като Бештепе и Сарънасуф, все смесени с други народности, особено с българи. В близката околност на Исакча и на Мачин, както и покрай брега между тия два града, се срещат още няколко села с румънско население: Николицел, Ракел, Лункавица, Вакарен, Гарван, Жижяла, Суванлък (рум. Greci) и Туркоя. Някои от тях представят купища развалини без население. В самия град Мачин има също румънска махала („Варош”) още от турско време.

 

Особено значение в тоя краен северен кът на Добруджа има руското население, което и до днес има в свои ръце рибарството в делтата на Дунава и в черноморските блата. Ала ако и по численост да достига до 40 000 души, в етническо отношение не представя едноставен елемент, а се разпада по език, вяра и обичаи в два главни дяла: великоруси (до 18 500 души) и малоруси (до 21 500 души).

 

Първите, известни под име липовани (рум. lipoveni), са собствено великоруски сектанти, староверци („старообрядци”) от сектата на некрасовците, които през XVIII столетие намерили убежище в Турция. Тук една част от тях заседнали в Добруджа при делтата на Дунава, гдето се намножила след време било с прибиране и на другите некрасовци на това място, било вследствие на прииждане от Русия на великоруски мужици, все староверци. На бреговете на езерото Разим намираме и днес две големи липовански села, Саръкьой и Журиловка, най-богатите рибарски села в Добруджа. На югозапад от Бабадаг, всред планинска местност, лежи трето липованско село Руска Слава

 

225

 

 

(тур. Къзълхисар), с два манастира, женски и мъжки, последният от които е седалище на един староверски епископ. Населението на това село пък се занимава със земеделие, каквото занятие имат също жителите на съседното село Черкезка Слава, населено до руско-турската война 1877 - 1878 г. от черкези, след изселването на които заседнали липовани от Руска Слава и Саръкьой. Все подир тая война е населено с липовани от Руска Слава и Журиловка също татарското село Каракоюм на брега на езерото Ташаул, Кюстенджанско. Освен Саръкьой, Журиловка и Руска Слава, липоваиски села от турско време има в Добруджа още три, все покрай Дунава: Каркали (рус. Каменка) при Мачин, Гиздар (рум. Гиздарещ) при Хърсово и Татарина при Силистра, последното в обсега на Южна Добруджа. Населението на с. Гиздар трябва да произхожда от друго едно липованско село в Хърсовско, което през третата четвъртинка на XVIII столетие се намирало на дунавския ръкав североизточно от Хърсово, нейде между днешните села Чобан и Гърлич, и носело име Саръкьой (Sarakioi), сходно с името на липованското село Саръкьой в Тулчанско: пътешественикът Бошкович минал на 1762 г. през това християнско село, което имало около 150 къщи (вж. Boscovich, цит. съч., с. 80 сл.).

 

Именно за да се крепят в своя религиозен фанатизъм, липованнте в Добруджа са събрани в не много, но големи села, които личат отдалеч с големите си черкви. Значителен брой руски староверци има и в града Тулча, както и в паланката Махмудие. Ала въпреки това разединението между тях, все по религиозни причини, е доста голямо. В повечето села те са разделени на два дяла: поповци, у които богослужението се извършва от свещеници, и безпоповци - от някой по-грамотен човек измежду тях; в градовете Тулча и Махмудие пък дори има и група т.н. немоляци, които не признават нито свещеници, нито богослужение, а следват в религиозните си треби делата на някоя отдадена на религиозен фанатизъм девица, която считат сестра на Богородица. Най-многобройни са липованите поповци, които са двойно повече от безпоповците. Обикновено в едно и също село се срещат последователи и на двете секти, които си имат отделни черкви. Фанатически убедени в истиността на своята „стара вяра”, крепена от всевъзможни предразсъдъци и голямо невежество, те се държат здраво и се налагат при смесени бракове върху другите елементи.

 

В пълна противоположност с тия великоруски сектанти, малорусите в Добруджа, известни обикновено под името руснаци (рум. ruşi) или казаци, са пръснати по много села, смесени с други народности. Ала най-разпространени са те в дунавската делта, която и до днес остава тяхно гнездо, гдето имат значителни свои селища: Катерлез (Св. Ге-

 

226

 

 

орги), Караорман, Летя, Стара Килия (Ески Килия) и пр. Тя служила за изходище на тяхното разпространение и за убежище във време на опасност. Именно в тая делта са се заселили техните деди и прадеди на брой пет хиляди души, след разорението на Запорожката сеч на Днепър (1775 г.), и оттам влизали те в стълкновение, а често и в същински боеве със староверците великоруси, реминисценция от които представя съществуващата и до днес неприязън между тия две руски групи в Добруджа.

 

Принуждавани или привличани на два пъти - един път непосредствено подир руско-турската война 1828 - 1829 г., а други по време на заселянето на татарите и черкезите в Добруджа - да се върнат в Русия, малорусите започнали наново да се прехвърлят лека-полека в Добруджа едно, за избягване крепостничеството, и друго - военната служба. Най-много малоруси се заселили на отсамния бряг на Дунава в татарските и черкезки села по време на руско-турската война от 1877 - 1878 г., все от делтата на Дунава, гдето някои от тях се върнали наново подир някоя година. Така и до днес има доста малоруско население отсам Дунава, именно в селата: Горни и Долни Дунавец, Муругъол, Пърлита, Телица, Поща, Руска Джаферка, Ханчарка, Циганка, Башбунар, и отчасти в Паркеш, Фрекацей, Каталой, Чукурова, Канлъбуджак и др. Едноверци с българите и румъните, те свързват охотно смесени бракове, особено с първите, чийто език, сроден с техния, лесно усвояват, та в някои села, напр. Канлъбуджак, се намират в процес на побългаряване.

 

В Добруджа са намерили почва за разпространение и руски скопци, които са дошли в ново време от Галац. Те се намират в с. Циганка, в едно ново селище в местността Четацуй при Лункавица и в околността на Исакча, като се занимават с пчеларство всред липовите гори.

 

Измежду чуждите колонисти в Добруджа особено личат немците по своите хубави села с прави улици, спретнати къщи и чисти дворове - образец на добре уредени домакинства за всички други народности в Добруджа. Те наброяват до осем хиляди души и населяват не само села с предимно или поне значително немско население, но ги има пръснати по едно-две семейства в най-ново време по много инородни села, гдето могли да добият земя или намерят по-добри условия за препитание. По произход от различни краища на Германия, най-вече от Вюртемберг, Източна и Западна Прусия, както и от Елзас и Лотарингия, те преминали в Южна Русия в царуването на Екатерина II, а особено по време на наполеоновските войни, като започнали да прекрачват Дунава и да се настаняват в Добруджа тепърва от четиридесетте години на миналото столетие насам: най-старото тяхно село, Малкоч

 

227

 

 

при Тулча, е заселено на 1843 г. с немци от селата Манхейм, Селц и др. в Одеския уезд, Херсонска губерния, по произход от Елзас-Лотарингия. Още в турско време се заселили немци също в селата: Атмаджа и Чукурова, западно от Бабадаг, в Каталой, южно от Тулча, сетне в Коджелак и Карамурад в Кюстенджанско, във Факри при Черна вода. Немската колонизация в тия последните села се дължи на ново значително преселение от Южна Русия и Бесарабия, което продължило и подир завземането на Северна Добруджа от румъните. Тогава се населили с немци селата Таръверди и Кулели, с. Анадолкьой, северно от Кюстенджа, с. Манджабунар при Мангалия Кубадин, Махмузли, Софулар и др.; при това разселяне взели участие също немци от по-старите немски села в Добруджа.

 

При разселянията на немците в Добруджа доста немски семейства минали границата в Южна Добруджа и заседнали в Добричко. Ала мнозина, види се, поради особения режим не могли да хванат корен в Добруджа, та я напуснали завинаги, като се изселили в Северна Америка, Аржентина и другаде. Вследствие на такива изселяння немският елемент в някои села, напр. в Ортакьой, Исакчанско, е на изчезване.

 

Немците в Добруджа се делят по вероизповедание на католици и протестанти. Немци католици населят Малкоч, Карамурад, Кулели и отчасти Манджабунар, гдето има и протестанти, каквито населяват останалите села. Понякъде, напр. в с. Каталой, наред с протестантите живеят и анабаптисти, с които са в непрестани спорове, особено когато предстои някой смесен брак.

 

Народностната картина на Добруджа не би била пълна, ако се не споменат поне само по име още някои народностни елементи, числено слабо застъпени, на първо място така наречените гагаузи. Интересно е, че подобно на останалото население на Северна Добруджа също и тия говорещи турски християни, които според авторитетното мнение на проф. Конст. Иречек представят остатъци от едновремешните кумани в Североизточна България, доколкото се намират днес в обсега на Северна Добруджа, са ново население. Впрочем те са съвсем малочислени и при това няма нито едно село, населено само от гагаузи. Бейдаут в Бабадагско, което обикновено се сочи като гагаузко село, е било населено само наполовина от гагаузи, дошли подир руско-турската война от 1828 - 1829 г. от селата Караач [19], Юшенли (Ботьово) [20] и Екисче [21], Добричко, и от Къзълджилар [22], Провадийско; ала днес те са се така кръстосали с българското население на това село, че не се намира вече жив човек, който да няма майка или баща българин или да не говори български, а камо ли да не се чувствува българин. Същата съдба постигнала още преди три поколения и няколкото гагаузки семейства в с. Пашакъшла, дошли подир 1812 г. тепърва от Бесарабия,

 

228

 

 

отгдето именно от с. Чадърлунга се били заселили няколко такива семейства също в голямото българско село Караманкьой. Спомени за единични случаи от гагаузи могат да се доловят и в други села, населени с българи, напр. в с. Аджигьол. Една малка махала от такива гагаузи има в с. Гьолбунар, южно от Меджидие, в което под това име минават и няколко семейства на гърци пришелци, каквито се намират и в някои други села като Енидже и Козлуджа, женени най-често за българки. Не е чудно тогава, че под това име могат да минават и смесените с българи гърци от с. Алибейкьой, североизточно от Бабадаг, преселени след руско-турската война 1828 - 1829 г. от с. Бяла (Акдере, Аспро) и Курукьой [23], Варненско. Инак гърци в Северна Добруджа се срещат само по градовете, главно в Тулча, Сулина и Кюстенджа, гдето са се заселили след постройката на железопътната линия Кюстенджа - Черна вода (1860) главно от Анхиало [24] и Месемврия [25].

 

По градовете се срещат, както във всички градове на Балканския полуостров, още от турско време евреи и арменци като търговско население.

 

В най-ново време, именно подир румънската окупация, за да стане народностната картина още по-пъстра, в Северна Добруджа са се заселили също италианци. Цяла махала италианци има в с. Каталой, Тулчанско, гдето се занимават със земеделие. Други има в Мачинско, именно в с. Суванлък (Греч) и Туркоя, както и в две новоосновани от тях селища на Яков планина (Jacobdeal) и Червен камък (Piatra Roşie), занимавайки се със каменоделство в откритите там кариери. Някои от тях бяха приели румънското поданство с цел да получат собствена земя. Италианци се срещат също и в Черна вода като фабрични работници.

 

Хвърлим ли накрай общ поглед върху етничната картина на Северна Добруджа, ще видим, че почти всички народностни елементи в тая област са нови, настанени тук най-вече от 100 - 150 години насам. Заселянето им в тоя граничен край се дължи или на систематическа колонизация отгоре, както е случаят със заселянето на турци, татари и черкези в разни времена на турското владичество и на румъни през време на румънската окупация; или на избягване от собственото си отечество вследствие на подтискане от имотните си съотечественици и за дезертиране от военна повиност - румъни и малоруси; или на преследване по религиозни причини - великоруски сектанти (липовани); или просто на преминаване в чужда земя за по-добър поминък - немци, италианци и пр. И затова всички тия народности се чувствуват в Добруджа като чужденци, в пълна противоположност на българите, които живеят в отечеството си. Образец на трудолюбие и пестеливост, добри земеделци, които се стремят да увеличат собствената си земя, те се множат вследствие на естествен приръст и населят с българи нови села

 

229

 

 

в места, гдето намират годна за работа земя. Проникнати от силно национално съзнание, по-културни от румъните, русите, турците и татарите в тоя край, упорити както никоя от тези народности, те са запазили езика, обичаите и облеклото си, въпреки подтисничеството, неправдите, униженията и преследванията на румънския изключителен режим, гордеейки се с народното си име [26].

 

 

ДОПЪЛНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

 

1. Сб. Добруджа, с. 235 - 280.

 

2. Евлия Челеби. Пътепис. С., 1972, с. 75 - 77.

 

3. Бошкович, Р. Й. Дневник на едно пътуване от Цариград за Полша. С., 1975, с. 57 - 65.

 

4. Дн. с. Нова Попина, общ. Ситово.

 

5. Дн. с. Малък Преславец, общ. Главиница.

 

6. Дн. с. Дунавец, Тутраканско.

 

7. Дн. с. Зафирово, общ. Ветово.

 

8. Дн. с. Варненцн, Тутраканско.

 

9. С. Бръшлен, общ. Сливо поле.

 

10. Дн. с. Ситово.

 

11. Дн. с. Раково, общ. Сливо поле.

 

12. Дн. с. Пожарево, Тутраканско.

 

13. Дн. с. Казимир, Силистренско.

 

14. Присъединено към с. Айдемир.

 

15. Дн. гр. Търговище.

 

16. Вж. Михайлова, Г. Народно облекло в Добруджа. Сб. Добруджа. С., 1974, с. 207 - 249.

 

17. Турската колонизация в Добруджа е пресилена. Вж. История на Добруджа, т. 3, C., 1988, с. 15 - 37.

 

18. Лудогорие.

 

19. Дн. с. Брестак, общ. Вълчи дол.

 

20. Ботево, общ. Вълчи дол.

 

21. Дн. с. Бенковски, Добричко.

 

22. Дн. с. Червенци, общ. Вълчи дол.

 

23. Дн. с. Горица, общ. Бала.

 

24. Гр. Поморие.

 

25. Гр. Несебър.

 

26. По разглежданата проблематика, както и по българо-румънските културно-исторически връзки Ст. Романски е публикувал още следните трудове:

- Българската книжнина в Румънна и едно нейно произведение, С., 1904, 100 с.;

- Влахо-български ръкописи в Лвовската университетска библиотека, ПСп, 1910, кн. 71, с. 587 - 610;

- Браилски историйки, 1841 - 1843, С., 1915, 145 с.;

- Народописна карта на нова Румънска Добруджа, СпБАН, 1915, кн. 11, с. 33 - 112;

- Добруджа в свръзка с въпроса за Дунава като етнична граница между българи и румъни. С., 1918, 40 с.;

- Славяни на Дунав, Български преглед, 1929, кн. 1, с. 80 - 90;

- Българите във Влашко и Молдова. Документи. С., 1930, 685 с.;

- Българско население около града Каракал, Румъния. Мак. преглед, 1935, кн. 3 - 4, с. 78 - 92;

- Народностният въпрос в Добруджа. Летопис на БАН, 1938/39, кн. 22, с. 124 - 147, и др.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]