Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЛАНИНАТА ИМЕОН - ГЕОГРАФИЯ, МИТОТВОРЧЕСТВО ИЛИ НЕРАЗЧЕТЕНО ПОСЛАНИЕ С ОНОМАСТИЧЕН КОД

Гатя Симеонова

web

Научна интерпретация на географския обект Имеон при опити за неговото идентифициране

Лексемата Имеон, име на една от планините на Азия, попада в полезрението на българите с посредничеството на академичната наука. Още в началото на ХХ век, от изворите, които Васил Златарски ползва за написване на своите трудове, се узнава, че нашите предци са живели в близост до планина с горепосоченото име. Източник на тези сведения е Михаил Сирийски, живял през ХІІ век. Текстът на неговата "Хроника", в онази част, която се отнася до българите, отразява събития от края на VІ и самото начало на VІІ в., датирани по управлението на император Маврикий (582-602). В превод на съвременен български език текстът, който ни е оставил Михаил Сирийски, звучи така: "В това време (потеглиха) трима братя от вътрешна Скития, водейки със себе си 30 хиляди скити, и те направиха един път от 65 (Шабо: 60) дена от отвъд планината Имеон (ІІІ: от проходите (теснините) на планината Имеон). Те пътуваха зимно време, за да намерят вода, и стигнаха до река Танаис, която изтича от езерото Мантиос (Меотида) и се влива в Понтийско море.

Когато те достигнаха границите ромейски, един от тях (братята) на име Булгариос взе 10 хиляди души и се отдели от братята си. И премина той (ІІІ. прибавя : река Таниос (Танаис) към (ІІІ.: в посока към) река Дунав, която така също се влива в Понтийско море; и изпрати до (ІІІ. и поиска от) Маврикий (да попита) не би ли му дал земя (страна), за да живее там и да бъде съюзник на ромеите (ІІІ.: да му даде страна, за да се посели там и да станат съюзници на ромеите). Той (ІІІ.: императорът) му даде Горна и Долна Мизия и Дакия - укрепени места (ІІІ.: цветущи страни), които народът аварски беше опустошил от времето на Анастасий, и те се поселиха там и бяха като отбрана за ромеите. Тия скити наречени бяха от ромеите: българи.

Другите двама братя (ІІІ.: приб.: скити) дойдоха в страната аланска, която се нарича Барзалия (ІІІ.: Берзалия), чиито градове бяха построени от римляните, които са Каспия, наричана Порти Торайски. Българите и Пугурите, техните жители, бяха някога си християни; а когато един чужд народ достигна господство (ІІІ.: зацарува) над оная страна, те бяха наречени хазари по името на по-стария брат, който се казваше Хазариг. И стана тоя народ силен и се разшири" (Сирийски 2002: 24).

За преселение на българи през VІ в. от района на планината Амон по бреговете на Дунав Димитър Табаков сочи още един извор - текстът на Григорий Бар Хебраеус: "По това време (Д.Т.: около 4-тата година от царуването на император Маврикий, т.е. около 586 г.) тръгнаха от Вътрешна Скития трима братя с 30 000 скити. И те идваха, пътувайки два месеца през зимно време, заради откриването на вода; то ще рече през бродовете на планината Амон. И те стигнаха при реката Танаис (Д.Т.: Танаис=Дон), която изтича към езерото Миантис (Д.Т.: Меотида=Азовско море) и се смесва (смесва водите си) с Понтийско море (Д.Т.: Черно море). И когато те стигнаха до границите на Ромайе (Д.Т. при Ромейските/Византийските владения в Кримския полуостров), един от тях (братята), чието име беше БУЛГАРИС, взе десет кораба и премина през река Танаис и се установи на стан между реките Танаис и Дунбир (Д.Т.: под името "Дунбир" трябва да се разбира река Днепър), която (последната) също се смесва (слива водите си) с Понтийско море. И той (Булгарис) прати (посланици) при Маврикий той на него да му даде земя, в която да се засели" (Табаков 1999: 158)1.

Михаил Сирийски сочи планината Имеон като изходна точна на миграция от вътрешна Скития (земите на днешна Киргизия и части от днешен Казахстан според коментара на съставителя) към земите североизточно от Кавказ (Барзалия) и онези по долното поречие на Дунав (Мизия (Горна и Долна) и Дакия). Имеон е спомената като географски ориентир, но с коя от известните днес планини се идентифицира и къде "от отвъд" тази планина са били поселенията на водените от Булгариос и неговите двама братя "скити", не е уточнено.

 

По-нови извори

С откриването и разчитането на нови извори тези сведения за пространствена връзка между българите и планина с горепосоченото име (изписано в множество варианти) се обогатяват с нови подробности. В продължаващото търсене на отговори относно нашия произход, разселване и етническа оразличимост през втората половина на ХХ век в научно обръщение бяха привлечени данни от Клавдий Птолемей (ІІ в.); от географския труд "Ашхарацуйц" (VІІ в.); от историческите трудове на средновековните арменски автори Мхитар от Ани (ХІІ в.), Степаннос Орбелян (ХІІІ в.) и Вардан Аревелци (ХІІІ в.). В качеството на извор е привлечена от съвременни наши автори и карта, реконструирана по текста на "Ашхарацуйц" от акад. Еремян (Голийски 2006: 369, 371; Българите 2001: 40-41)2.

Птолемей (ІІ в.)

У Птолемей сред поименно посочените планински масиви на неидентифицираната област Серика в Азия, с уточнено съседство една спрямо друга и локализирани съгласно ползваната от него координатна система за картографиране, се споменават планини, наречени Емодски (Серийски, Серски). Планините са идентифицирани и чрез народите, които живеят около тях: "Фагурската планина (…), след това източната част на Емодските планини, наричани също така Серийски. (...). ...а след това под тях - фагурите на изток от едноименната планина, под иседоните са аспаканите, отново под тези са баитите и най-южните, отвъд Емодските Серските планини - оторокорите" (Восточный 1988: 194-195, цит. по Голийски 2006: 220-221)3. В случая специалното внимание към този извор се дължи на факта, че Емодските планини също се оказват географски знак за българско присъствие - таримският град Бугур.

"Ашхарацуйц" (VІІ в.)

Географията "Ашхарацуйц" е арменски анонимен извор от VІІ в. Предполога се, че негов съставител е Анания Ширакаци. Анализът на текста показва, че е ползвано "Ръководство по география" на Плолемей (ІІ в.), при това не пряко, а в преразказ на извор от ІV в., описания на гръцки автори от ІІІ-ІV в., както и "Християнска топография" на Козма Индикоплевст (VІ в.). Което означава, че "Ашхарацуйц" пренася във времето знания от античността, а те имат отношение и към географските проучвания, осъществени по време на похода на Александър Велики (ІV в. пр.Хр.) на Изток. В този смисъл паметникът, побрал значителна част от наследството на утвърдени авторитети, отразява не толкова знанията на своето съвремие (VІІ в.), колкото онези от предходни исторически епохи. Тъй като е много използван като извор, при това в различни авторски интерпретации, които могат да се окажат подвеждащи, наложително е да се запознаем не с фрагмент, а с пълния текст на онази част от "Ашхарацуйц", където споменаването на предците на съвременните българи е обвързано и с планината Имеон:

"Тридесет и четвъртата страна от Азия - Скития - започва от река Атл и се простира на югозапад до планината Емаон, която се разделя на две части: на Апахтарк и Туркестан. На север тя (Скития) граничи с Неизвестната земя, на запад със Сарматия при река Атл, на юг с Врканското море, Ария и Индия в южния ръкав на планината Емаон. По-нататък са планините Емод, които отделят Скития от Индия. На изток Скития граничи със страната на чените. В Скития обитават 43 народа, между които са ихтиофагите, галактофагите, херибаците (Rhibii), живеещи в Хреав, в страната, отнета им от персите. Останалите народи носят такива варварски имена, че е излишно да ги изброяваме. От тях знаем само народа на бушхите, който в настоящо време живее в тази страна. В Скития има планини, поля, пустини и безводни пространства. В нея са 5 страни, от които нека споменем Согдиана, тоест Сагастан или Саке. В тези две области обитават до 15 богати народа, занаятчийски и търговски, в пространството между Туркестан и арийците до планините Емаон, които са най-високи и най-дълги от всички планини и имат формата на пергел или на арменската буква люн (...), с извивка от изток на юг. Единият ръкав на тази планина се простира на запад на 1280 мили, другият на север на 1550 мили, а третият върви към Неизвестната страна. На триста мили от извивката (на пергела на Емаон) на север има път и ночлег за идващите от Сагастан в страната на чените през Каменната кула в Дивната страна. От петнадесетте народа единият се нарича масагети, чията царица умъртвила Кир; след тях народът бхух; след него на северозапад е народът на търговците хорезмийци, където от областта Тур се добива холозмийски камък и най-хубавият сердолик. И още един народ ... (пропуск), и народът тохари. От 43-те народа единият се нарича хептал, другият алхон, третият валхан, наречени така според градовете, лежащи по великата река Думос. От техните планини извират още десет реки (Патканов 1887: 31-32, цит. по Голийски 2006: 365-366)"4.

По повод на това кой, как и какво цитира от "Ашхарацуйц" би трябвало да се обърне внимание на факта, че изворът е въведен в научно обръщение в разширена (цитираната по-горе) и в кратка редакция, публикувана около десетилетие по-рано. В кратката редакция онази част от текста, в която се споменава планината, звучи така: "Скютиа, където са ъпахтарите, тоест турите, започва от реката Етил (и стига) чак до планината Имавон и отвъд, и опира до чените. И Имавон е по-висока и по-дълга от останалите планини" (Армянская 1877: 24, цит. по Голийски 2006:368).

Мхитар от Ани (ХІІ в.) - Степаннос Орбелян (ХІІІ в.)

Основание да обвържем двете имена с един извор ни дава признанието на Степаннос Орбелян, че фактите, отнасящи се за миналото на арменците и някои други народи в древността, той е научил "от изящната история на Мхитар от Ани". Ръкописът на Мхитар - автор, който живее и твори през ХІІ в. в старата арменска столица Ани, е загубен за нас, но явно е бил на разположение на Степаннос Орбелян. Последният създава през ХІІІ в. "История на Сиони", като ползва достъпното му писмено наследство. Така чрез посредничеството на Орбелян до нас достига следната подробност: "По това време избухнали големи раздори и голяма война в империята Ченастан, разположена на изток, в страната на халандрите, граничеща с хазарите и хуните, простираща се чак до планината Емаус" (Голийски 2006: 164)5.

Събитията, за които се споменава в този средновековен извор, според Голийски, могат да бъдат датирани не по-рано от ІІІ век. Това е времето, когато Китай разпростира властта си на запад до планината Тян-Шан (Голийски 2006: 168)6.

Вардан Аревелци (Вардан Велики, ХІІІ в.)

Арменският превод на "История на Михаил Сирийски", завършен през 1248 г. от Вардан Аревелци (Вардан Велики), включва и множество оригинални, авторски добавки на преводача. В една от тях се чете: "И казал свети Нерсес за потомците на Агар и сирийците му казали, че е известно, че потомците на Торгом са размесени с народа на Гог, който (произлиза) от Торгом и който заедно с потомците на Агар владее части от страната Скутиа, която започва от река Атш (чети Атл) и достига до планината Емавон и в която (част от Скутиа) живеят 43 народа, които се назовават с варвавски имена на техния език и чийто вожд се нарича Бушх (чети Булх)" (Голийски 2006: 385)7.

Текстът на цитираните извори потвърждава, че данните се отнасят до Скития и че тя именно се простира от Атл до планината Имеон. И някъде в това пространство и сред посоченото множество от културни и варварски народи (сред 15 богати и сред 43 назовани по варварски народи) живеят или живее част от нашите предци - древните българи, чието отстояние от планината Имеон не може да бъде уточнено. Очевидно е, че единственото нещо, с което разполагаме, са няколко текста, от които тръгва и този опит за търсене на отговори. За разлика от историческите проучвания, в които вниманието е съсредоточено върху българите, а планината е пространствен ориентир за локализиране на тяхната прародина или на местонахождението им на някакъв етап от тяхната дълга история, тук, без да се омаловажава връзката българи-планина, вниманието е насочено към Имеон. И по-точно към нейната географска идентификация и към авторските тълкувания на изворите, в които тя е спомената.

 

Наименувания

Емодус, Емодски планини (Серийски, Серски)

Когато се вгледаме в имената на оронимите (личните имена на природни форми от типа на планински вериги или масиви) не може да не ни направи впечатление, че у Птолемей, автор от ІІ в. сл. Хр. с изключителен авторитет в античната наука, са вписани планини, наречени Емодски. Синонимното им название пак според същия писмен източник е Серийски, Серски планини, което очевидно се извежда от Серика - азиатски предел - средоточие на множество планини. Птолемей изписва географските координати на Емодските планини съобразно наложената от него система за картографиране. Привеждането на тези географски данни към съвременната система за картографиране би било най-резултатният начин за идентифициране на географския обект. Тъй като досега поне от историците не са споменати търсения в подобна насока, ще приведем само казаното от Голийски за античните представи, съгласно които планината Емодус е отъждествявана с Хималаите (Голийски 2006: 220; Костова-Фъртунова 2009: 120)8.

Емод и Емаон

У Птолемей, чиито знания са ползвани и при написването на арменския анонимен географски трактат "Ашхарацуйц" от VІІ в., се споменават единствено Емодските планини, т.е. Емодус. В разширената редакция на "Ашхарацуйц" вече се натъкваме на два оронима - Емод и Емаон. Според същия извор в пространствено отношение така именуваните географски обекти се намират в съседство. На юг Скития граничи с южния ръкав на планината Емаон. "По-нататък са планините Емод, които отделят Скития от Индия" (Голийски 2006: 365).

С посредничеството на "Ашхарацуйц" се стига до осъзнаването на факта, че с Емод и Емаон се обозначават два различни географски обекта. В кратката редакция на "Ашхарацуйц" се среща само оронимът Имавон, очевидно фонетичен вариант на Емаон/Имеон. По-късните писмени извори (от ХІІ и ХІІІ в.) представят оронима във фонетичните варианти Имеон (у Михаил Сирийски), Емаус(у Мхитар-Орбелян), Емавон (у Вардан Аревелци).

И така, за планина, която не е Емод, но се намира в съседство с нея, са въведени в обръщение следните наименувания (според съвременния превод на изворите): Емавон, Емаон, Емаус, Имаон, Имавон, Имеон. В коментариите към съответните писмени извори се споменава, че Имеон се среща също във фонетичните варианти Имай, Имаус, Емай и Амон (Табаков 1999: 158, 167; Попов 2005: 89, 92-93, 222, 263; Книга 1982: 53-54; Библейски 1944: 163)9.

 

Географска идентификация

В представата си за това на коя съвременна планина съответства Емодус (Емодски, Серийски, Серски планини), Голийски се разграничава от античните автори, които, както вече беше споменато, я отъждествяват с Хималаите. Ето по какъв начин той интерпретира текста на Птолемей с цел да приведе данните му спрямо съвременната географска номенклатура: "Касийските планини най-вероятно отговарят на Източен или Североизточен Памир, спускащ се в района на Кашгар. Източно от тях се е намирала Фагурската планина, а източно от последната - източната част на Емодските планини. Емодус според античните представи се отъждествява с Хималаите. В случая изглежда обаче, че под източната част на Емодските планини следва да се разбира Източен Кунлун, чиито склонове се спускат в близост до езерото Кукунор. Фактически Фагурската планина се оказва разположена между източен Кунлун и Източен Памир, което позволява да се предполага, че тя е била част от Тян-Шан, най-вероятно склоновете на планината северно от град Бугур" (Голийски 2006: 220).

Що се отнася до обвързването на оронима Емаус/Емаон, Имеон/Имай/Имаус с конкретен географски обект, отговорът също не е еднозначен и окончателен. Като тръгва пак от представите на античните автори (Птолемей, Плиний, Ариан) Голийски прави следното уточнение: "В античността под Рипейските планини се е разбирало един митичен планински масив в крайния Север. Реално античните географи са имали предвид не Урал, както мнозина считат, а Тян Шан. В античната географска традиция обаче Тян Шан е била и планината Емаус/Емаос/Имеон, която започвала от Тавърските планини в Мала Азия, преминавала през Кавказ и оттам на изток" (Голийски 2006: 217)10. Какво ново научаваме от Голийски? Ако Имеон се идентифицира с Тян-Шан, а тя - с някакав митичен планински масив на Север, наричан Рипейски планини, това означава, че и самата Имеон е митична планина. Що се отнася до реалните географски измерения, заслужава внимание обвързването на Имеон (Тян-Шан?) с планините в Мала Азия.

Средновековните автори наследяват и възпроизвеждат знанията на античността. В научния апарат към българския превод на "Ашхарацуйц" са вписани следните подробности: "Емаон - Имаус/Имеон според представите на античните и средновековните автори е включвала в себе си спускащите се от североизток на югозапад планински вериги на Саян, Алтай, Тян-Шан и Памирския възел, след което е променяла посоката си на запад, следвайки веригите на Хиндокуш/Паропамиз" (Подбрани 2002: 23)11.

През Възраждането връзката между античните извори и тяхната интерпретация в европейска научна среда, с всички произтичащи от това последици, е пространно анализирана от Раковски. У този наш автор споменаването на т.нар. Емалайски гори не е самоцелно, а за да уточни, че това са Хималаите и че именно там се откриват най-ранните следи от т.нар. арии (т.е. орачи), чиито „прави и първи потомци" са българите (Раковски 1988а: 338)12. Раковски е този, който още в средата на ХІХ век обръща внимание върху "...едно удивително единство, като срещаме в тях множество същи имена и обряди цели, творими от тях народи там, в Хиндистан, и до днес, както и от нашите българи в България! Щото никакво съмнение не ни остава, че българите са си ги пренесли в преселението си от Хиндистана в Европа, защото племената в преселенията си приносят и своето си вероизповедание, както и своето си земеописание" (Раковски 1988б: 351). Освен във варианта Емалайские гори Раковски споменава Хималаите и чрез оронима Ималая, при което в скоби под линия уточнява, че става дума за Ималая (Стара планина) в Индия. За Раковски там продължават да живеят българи, които са "увардили" обряди и обичаи, каквито "тъчно-тъчно" са се съхранили описани в песните на "старопланинските българи" (Раковски 1988в: 426). Това, че и в Хиндустан, и на Балканите има планина, която Раковски назовава Стара, и че край нея са се формирали, оттам са тръгнали и там до днес продължават да живеят потомци на българи, чието родство с тукашните "старопланински българи" се потвърждава при сравняването на език, обряди и старинно вероизповедание, е авторско прозрение, което се потвърди и чрез съвременни изследвания на българо-индийските културни паралели (Илиев 2006). Като се позоваваме на авторската интуиция на Раковски относно пренасянето на езиковите средства за "землеописание", ще се опитаме да потърсим още подробности относно връзката на Ималая (Емалайские гори, Хималаите) и нашата Стара планина.

Съвременните автори, които ползват въведените в обръщение извори, стигат до заключението, че средновековните хронисти са свързвали топонима Имай/Имаус/Имеон със западния дял на Хималаите, а по-късните учени го отнасят към Памиро-Алтайските планини (Добрев 1991: 23)13.

В наши дни с патоса на следотърсач тръгналият по дирите на прабългарските думи Петър Добрев последователно защитава предположението си, че прародината на древните българи трябва да се търси в района на Имеон. "Предидущото изложение показа, че преди своето заселване в Европа прабългарите са живели в течение на векове в един живописен и богат на старинни културни традиции район на Изтока - Памиро-Алтайския район, известен на древните географи под името Имай или Имеон. Малцина знаят, може би, че този щедро надарен от природата край, разположен на юг от Бухара, Самарканд и Балх, е бил уподобяван някога с райска градина и че точно там, според някои предания, са се намирали градините на Едем" (Добрев 1991: 83)14. Петър Добрев споделя схващането, че древните българи, стар народ от индо-ирански произход, са обитавали земите в съседство с Имай/Имаус/Имеон през второ хилядолетие пр.Хр. Доказателство за локализация на българи в пределите на Имеон той търси в названия на местности, производни от етнонима българи. Топонимите са достигнали до днес в различни варианти, звучащи като булгар, булхар, булхор, булар, болор, боло. В друго свое изследване, пак въз основа на локализирани топоними, Петър Добрев потвърждава пространствената връзка между лексемите Имеон и Булгар. И днес в Памиро-Хиндокушкия дял на Хималаите, където някои изследователи локализират древната планина Имеон, има област Булхор/Болор, което в превод от таджикски означава Българска земя. Афганистанците наричат същата земя Булгар (Добрев 1995:10).

Нееднозначната локализаия на Имеон (Памиро-Алтай и/или Памиро-Хиндокуш) дори в текстовете на един и същ автор показва, че отговор на въпроса коя от съвременните планини античните и средновековните автора са наричали Имеон не е намерен. В желанието си да бъде по-конкретен Добрев се позовава на реконструираната от акад. Еремян карта на земите, описани в "Ашхарацуйц". Предполага се, че географският трактат от VІІ в. е включвал и карта, изработена по картографската система на Птолемей. Ето къде нашият автор локализира по нея най-старите български земи: "Според арменската география (реконструкция на акад. С. Еремян) те се намират в подножията на Памир и Хиндокуш, които са означени в съответствие с древните географски традиции като южен и югоизточен хребет на планината Имеон" (Добрев 2001: 40-41). Петър Добрев е обвинен в тенденциозно разчитане на картата, с цел да "докаже" идеята си, че прародината на българите е в земите на Балхара, а тя се намира в подножието на Имеон. Според Голийски реконструкцията на картата потвърждава, че народ, назован с етнонима Булх, обитава съвсем други географски предели в подножието на друга планина: "Предложената от П. Добрев локализация на народа булх (...) не е особено коректна. В действителност на картата на С. Т. Еремян този народ не е означен на запад от Дивното поле (Памирското плато), а на югозапад от него. (...) На нея народът Булх е поместен далеч на югоизток от тухариките (...), тоест от областта Тохаристан с център Балх и далеч на югоизток от "согдийците, където е Сагастан" (...), обитаващи северно от Тохаристан отвъд река Аму Даря. Така че, ако очертаем една права линия от Балх до Южен Хиндокуш (южно от Вахан), ще видим, че разстоянието между двата географски обекта е около 350-400 км. Географското локализиране на народа Булх ни праща не къде да е, а точно на мястото, където някога се е намирало царството Болор (изглежда вариант на Болхор) - в днешния Балтистан в Северен Пакистан с център Читрал и в най-северните части на Индийския Кашмир, с център Гилгит и обхващащ западните части на планината Каракорум" (Голийски 2006: 370-371)15.

Предпазливост при географското локализиране на Имеон се открива у Светлозар Попов: "Можем да се запитаме коя е планината Имеон (Имай) от изворите, сочена за крепост на българите в древността? Дали тя отговаря на твърденията на г-н Добрев, че става въпрос за Памир или Памир с Хиндокуш? А може би Имеон е целият планински масив, включващ и Тян-Шан, и западните части на Хималаите, както твърди Д. Димитров. Въобще можем ли да смятаме, че тази легендарна планина е еднозначно определена, след като и нашите Балкани са носили името Аймон, т.е. Имеон. Повдигнатите тук въпроси показват, че планината Имеон едва ли е най-надеждният ориентир за точното определяне на азиатската ни прародина. Това съвсем не означава, че трябва да се отказваме от него. Просто не бива да гледаме догматично на нещата. Според нас, предложената от Д. Димитров интерпретация за Имеон е по-правдоподобна и приемлива от тази на П. Добрев. Когато става дума за Имеон, би трябвало да имаме предвид по-широкото тълкуване на топонима" (Попов 2005: 92-93). Попов е склонен да се присъедини към хващането, че Имай/Имеон е название на "планинска система от Тян-Шан, Памир, Хиндокуш и западните части на Хималаите, Каракорум и Тибет" (Попов 2005: 263, 304, 409).

Засега опитите за осмисляне на писмените и картографски извори не водят към еднозначен отговор на въпроса коя точно планина древните, средновековните и съвременните автори наричат Имеон. Вменява ни се, че античните автори я идентифицират с митична планина (Рипейските планини), а последната има най-малко две реални географски съответствия - Урал и Тян-Шан. Извън митологията античната география като изразител на знание за конкретни обекти обвързва оронима Имеон с различни планински вериги. Според една от интерпретациите Имеон се простира от североизток на югозапад, като включва планините Саян, Алтай, Тян-Шан, Памир и Хиндокуш. Според друга Имеон започва от Тавърските планини в Мала Азия, преминава през Кавказ и продължава на изток, като включва и Тян-Шан. Трети ограничават местоположението на Имеон до Памир и Хиндокуш (Паропамиз), като правят уточнението, че тези планини са част от масива на Хималаите. Четвърти ни намекват за връзка с Балканите, като въвеждат определението "стара" не в смисъла на геоложка възраст, а с оглед древността на народа, тръгнал от Ималая и трайно оседнал по Балкана. Изглежда "достоверността" на отговора е белязана със субективизъм и се дължи на това кой автор как възприема планинските масиви в онази част на Азия, която включва най-извисените земни предели. Което означава, че в различни епохи различни части от схващания като цялост планински масив на т.нар. Вечен континент биха могли да получат това название. Неоспорим факт е, че оронимът у досега въведените в обръщение извори се свързва единствено с пространството на Азия. Факт е също, че някои извори (като "Ашхарацуйц") недвусмислено разграничават два оронима (Емод и Емаон), съотнесени с планински масиви, разположени в съседство.

 

Етимологичният подход в помощ на географската идентификация

Въпросите относно Имеон, които обикновено занимават нашите автори и то с оглед на възможно най-точното локализиране на българите в Азия, са коя съвременна планина й съответства. Има опити за отговор, които водят началото си от античността и продължават до наши дни, без да се смятат за окончателни. Как да си обясним липсата на точна нейна идентификация от древността до наши дни? Само с ограничените представи на античните автори за обитавания свят, които смесват реалното с митичното (Имеон с Рипейските планини) ли? И защо при широкия кръгозор и множеството знания на съвременните учени резултатът е същият? Дали защото прочистената им от вяра и суеверия мисъл е ориентирана в грешна посока? Онова, което липсва и никога не е било изричано като въпрос, е какво означава името на планината и на кого евентуално е наречена тя?

Етимологичният подход към названието на тази нееднозначно локализирана до днес планина би могъл да помогне ако не за установяване на единствената и окончателна истина, то поне за изричането на логична хипотеза. Заети с това да уточняват къде се е намирала планината, чието име е предадено чрез няколко фонетични варианта, авторите, с изключение на Юрий Олейник (Бащу 1997: 178)16, не са си задавали въпроса откъде идва нейното име. Хипотезата, от която се тръгва тук, се основава на предположението, че названието на планината може да се изведе от лексемата ИМ (с регистирани форми Има, Иима, Иама, Йама, Яма, както и с възможните фонетични варианти на Ем, Хем, Херм). В религиозно-митологичен план това е името на небесното създание, избрало земята за място на своите подвизи и в тази си функция съвпадащо с духа на земята Иима, Йама. Последният има и антропоморфно превъплъщение - антропонима Боян Имен и неговите потомци, тъй наречените в епоса на древните българи именци, но и в Има-царе, цар на "дедовете" на днешните българи. В този смисъл наименованието Имай/Имеон/Имеус на планината логично би могло да се изведе от личното име Има/Имен и да се разчете като Планината на Има/Имен.

Хипотезата относно изначалната географска идентификация на планина, наречена Имеон/Емаон, се свежда до предположението, че тази планина и досега си стои на мястото и носи същото име - Х-Има-лаи. Съвременният вариант на името включва звука "х", но ние не знаем как е звучал поначало оронимът и дали отпадането на "х" не е въпрос на по-късни фонетични закони в нова езикова среда, довели до формата Ималая/Емалайски гори и нейните фонетични варианти. Кога и как, а и защо името е започнало да се обвързва у авторите от различни епохи с отделни дялове на Хималаите или с планини, които според съвременната географска класификация нямат нищо общо с най-високия планински масив на земята, е въпрос, над който би трябвало да се помисли. Фактът обаче, че дори античните автори не са били наясно с коя от познатите им планини да свържат името, показва, че съвпадението Хималаи-Имеон им е убягвало поради загубата на смисъла, който се крие зад оронима. Истинската етимология е забравена, а дори и да са възникнали по-късно народни етимологии, те отразяват представите на съответните народи, чиято цел не винаги е уточняване на изначалната истина. А това е доказателство за отдалечеността на събитията, отразени в този ороним. Те по всяка вероятност са съотносими с някакво отместено далеч назад (при ретроспективен подход) начало.

Специално осмисляне заслужават малкото на брой лингвистични факти с оглед на тълкуването им като фонетични варианти на един и същ ороним (-Им/-Ем) или като два оронима с обща изходна лексема (Ем-од/Ема-он). Синонимността в назоваването, спомената у Птолемей (Емодски, Серийски, Серски планини) също би могла да крие някакъв скрит за нас смисъл, чийто носител е топонимът Серика. Онова, което знаем от "Ашхарацуйц" за планините Емод, е, че "те отделят Скития от Индия" и се намират "по-нататък" (без да е спомената посоката) от "южния ръкав на Емаон". Пак там Емаон веднъж е вписана като планина, втори път - като планини (т.е. в мн.ч.), при което е уточнено, че планините Емаон "са най-високи и най-дълги от всички планини и имат формата на пергел". Според кратката редакция на този извор Имавон е вписана като планина, чиято характерна особеност е: "И Имавон е по-висока и по-дълга от останалите планини" (Голийски 2006: 365, 366, 368). Ако подходим към извора със съвременните географски знания, Емаон съответства на Хималаите по показателя височина, а Емод отговаря на местоположението на Хималаите, като гранична за Индия планина. Което иде да потвърди предположението, че на някакъв етап двата оронима са фонетичен вариант на едно и също име и са се отнасяли до най-внушителния планински масив на земята, възприеман като най-висока планина. Наличието на обща съставка (ЕМ/ИМ/ОМ/ХЕМ/ХИМ) не би ли могло да означава, че с конкретизиране на географското познание изначално общото име се множи чрез фонетични варианти, които се закрепват за различни масиви на разчленяващия се в знанията на хората планински релеф?

Ако се тръгне от предположението, че планината в смисъла й на форма от релефа на земната повърхност би могла да се именува на митичен персонаж (Иима, Ийма - дух, владетел, цар, господар на земята, бог, полубожествено или вторично обожествено създание), дали тази връзка може да се провиди в названията Имеон (Хималаи, Ималая, Емод, Емаон, Емавон, Имавон) - Хемус (Имъ-планина)? За положителния отговор биха допринесли документирани представи за святост на всяка от тези планини. В будистки религиозни текстове освен митичната планина Меру се споменава и Химават - планината-цар, която служи за възглавница на Буда" (Мифы 1980: 311-312). Наистина доста голям риск е да се идентифицира мистичната планина Химават с географската реалност Хималаи, но не бива да се забравя, че името на най-високият връх на тази планина е Чомолунгма, което означава покрив на света. В такъв смисъл самата планина е дом на някого и към това внушение ще се връщаме във всички случаи, при които се откриват данни за явлението "свещена планина". Що се отнася до нашата Имъ-планина, най-нови проучвания на легенди и предания за нея от началото на ХХІ в. свидетелстват, че тя е била не само възприемана според някакви абстрактни представи като локална свещена планина, а че в нея се откриват реални следи от култова дейност, които образно са определени като "следите на бога" (Марков 2002).

 

Други планини, чиито имена съдържат следи от връзка с Има

Имъ-планина

Не може да се пренебрегне фактът, че антични и средновековни извори локалазират българите край планина, наречена Имай/Имеон/Емаон, а по-късните изследователи откриват данни за присъствието на българи в района на Памир, Хиндокуш, в долината на Тарим. Любопитно е дали пространственото съвпадание или съседство на оронима/антропоним Има/ Имен/ Имеон/Имай, Емаон с етнонимите/топоними булгар/бургар/пургур - Балкх, Бактрия, Болор, което е проследимо по исторически извори в предели, обитавани от нашите предци, може да бъде открито и в днешната родина на българите, както и върху територии, където тяхното продължително историческо пребиваване е неоспоримо. И ако отговорът е "да", какво би значело това? Дали има една-единствена планина Имеон, или името, както твърди Раковски, се премества заедно с българите, при което оронимът се размножава, като се обвързва и с планински масиви извън Азия?

Без да е окончателен, отговорът би могъл да се потърси в българската топонимия - както в днешните, така и в исторически принадлежалите на далечните ни предци и на съвременните българи земи на Балканите и в Мала Азия. Сред словесното богатство, което Найден Геров е събрал в своя "Речник на блъгарский язик", откриваме, че българите и през ХІХ век наричат Балкана (т.е. Стара планина) Имъ-планина (Геров 1976: 327)17. А Хемус-Хем-Ем планина е географска реалност, която и днес бележи държавната територия на българите и дава едно от имената си на полуострова! Формата "Имъ-планина" е фонетичен вариант на известното по извори название на планината Хемус (познато във вариантите Хем, Ем и съхранено до днес като название на най-източния край на планината - нос Емине). Има няколко етиологични легенди за произхода на планината, а оттам - и за нейното название. Според Кратка енциклопедия "Тракийска древност" това е планинска верига в Тракия, споменавана от множество антични автори с името Хемус (Haimos). "Според едни от тях тя носи името си (стгрц. Haima - "кръв") от кръвта на титана Тифон, който водил битка със Зевс по тези места (Appolod., І, 6, 3). Друга легенда представя Хемус като брат на Родопа. Поради това, че влюбени един в друг, двамата се наричат помежду си Зевс и Хера, боговете ги превръщат в планини (Ps.-Plut., Fluv. XI, 3). Според други разкази Хемус е съпруг на Родопа, баща на Хеброс (Serv. Verg. Aen., I, 317, 321) и син на Борий и Орейтия (Steaph., Byz. 50, 8)" (Кратка 1993: 302; Данчов 1936: 1633)18.

Податки за не-гръцка етимология на названието Хемус относно българската Имъ-планина се откриват в лексикографски трудове на наши учени. В своето изследване "Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места", публикувано в началото на 40-те години на ХХ век и, ако се съди по ползваната литература, обобщаващо натрупаните до този момент знания относно топонимите по нашите земи, Васил Миков изразява становище, че древното име на Стара пранина има тракийско потекло. "У траките Стара планина според античните гръцки и латински автори е била известна с името Αιμος или Haemus, название, което според езиковедите значело старо в смисъл на голямо, пространно. Славяните превеждат тракийското наименувание в Маторие горы, от лат. maturus=зряло, старо, голямо, което име се задържа до късното средновековие. Последното название от турците се превежда на Коджа-балкан - т.е. Голяма, пространна планина. Днешното новобългарско название Стара планина, което най-напред се среща през ХVІ в., също така е превод от стб. Маторие горы. Тракийското Αιμος до идването на турците е било използвано за източната част на Стара планина под формата Емонска гора и в крепостта Емона, названия, запазени и досега под турските форми - Емине-балканъ и Емине-борунъ на Черно море. Двете стари названия на Стара планина в превод са запазени във върха Баба, от който почва и източното направление на планината, което име, както и Баба-планина в Западна Македония и вр. Баба над Кратово, значат Голяма планина, название, доста разпространено из Словения и Хърватско" (Миков 1943: 245-246)19. В същото изследване се твърди, че древното Αιμος през средновековието се е произнасяло Емона. Всъщност и ХVІ в., когато за пръв път е регистрирано името Маторие гори, хронологично се отнася към средновековието. В обосноваването на това последно название Миков не е много логичен и последователен. Веднъж той го извежда от латинска дума със значение "зряло, голямо, старо", втори път се опитва да търси обосновка във формите на релефа: "Старите българи са назовали много места според земеповърхностните им форми. През средните векове дн. Стара планина се е наричала Маторие горы"(Миков 1943: 60, 191).

При споменаването на релефа като евентуален носител на смисъл, отразен в по-новото средновековно име на Балкана (впрочем този ороним не се коментира в изследването?) няма подробности за "земеповърхностните форми" на тази планина. В същото изследване е споменато, че западният дял на Стара планина е бил известен с името Каменица през ХV-ХVІІ в. (Миков 1943: 50). По повод на най-високия връх в Западна Стара планина Миков пише, че той "носи хубавото славянско име Ком, което значи могила, грамада. Все същото значение има и названието Магура, от романизираното magura, слав. могила" (Миков 1943: 196). Много нелогично изглежда предположението, че славяните са променили тракийското название на планината под латинско влияние и тази тяхна реакция се проявява едва през турското робство от население, което винаги се е самоопределяло като българи. В търсене на по-правдоподобно етимологично обяснение на топонима Маторие горы се вглеждаме в езиковото си наследство и с изненада откриваме в речника на Геров прилагателното маторист/матористый/маторный/маторый със значение "стар", "дърт". Ударението е на първата сричка. Пак там се среща и глаголната форма маторея, в значение на "остарявам", "одъртявам". Примерите за илюстрация са изключително от света на домашните животни, които кърмят (овен, овца, кобила, крава, свиня), и на дивите растения. Обаче изхождащите от същото семантично гнездо лексеми като оматорявам, оматорея, оматореваньес ударение на предпоследната сричка означават "ставам мъж - пълнолетен, възрастен", "застарявам", "остарявам" (Геров 1977: 53, 361). Дали обаче това са вулгаризирани форми на латинското maturus, или са архаични лексеми, водещи произхода си от ЕМ/ИМ/ОМ със значение на стар (старинен) и голям (величествен), тъй като се родее с персонификацията ИМА, която е в началото на хилядолетна културна градивност, обвързана със свещенодействие? И дали тази връзка между планината и нейният владетел не се съхранява и до днес чрез названието на връх Ком (к-ОМ)?

"Гръцкият Олимп"

Бихме ли могли да отговорим положително на подобен въпрос, ако открием фонетичен вариант на антропонима (Има, Иима) и в употребата му на ороним - като название на планина, при което географският обект върви с представи за божествено присъствие и свещенодействие, както и с демографския факт "българско присъствие"? На тези условия принципно отговарят две едноименни планини - Олимп на Балканите и Олимп в Мала Азия.

Знанията, които имаме днес за балканския Олимп чрез текстове, представяни ни като древногръцки митове, се основават на писаното от Хезиод в "Теогония" (Произход на боговете), Омир (части от "Илиада" и "Одисея") и Овидий ("Метаморфози"). Там, поне във варианта, публикуван от Кун, няма нищо за етимологията на оронима Олимп (Кун 1967: 17, 21-24).

В енциклопедиите Олимп е описан като планински масив в днешна Гърция, на границата между античните области Тесалия и Македония, над Солунския залив. Тя е третата по височина планина на Балканите. В митологията е известна с това, че върхът на Олимп е седалище на гръцките богове, начело със Зевс Гръмовержец (Данчов 1936: 1126). Раковски също използва като извор "Теогония" на Хезиод, за да представи планината като свещено място: "Елински творец (поет) Исиод в "Теогония" (Богословие) казва, че на нея гора прекрасен вид имеящи млади деви играли и пели непрестанно и називава ги музи. Тамо имало и два извора, при коим близо имали уж стари елини храм и гора, посветена музам. Тамо ставали и годишни празници в чест музам и Аполону. А защото са отдалали музам изобретение грая и песни, както и предстателство над занимаящим се с тях, то Еликон дошло в почитание от стари поети и в съчинения им стои за свято място!" (Раковски 1988г: 172). Известни подробности за името на тази планина и опит за етимологичното му обяснение намираме пак у този автор, който уточнява, че планината се намира в област, населена от българи "твърде малко погърчени". Точно те наричат планината Елимбос. Странно звучи казаното от Раковски, че и по негово време тази планина в Беотия носи името Загора, Загоре в българска среда (българи, живеещи в пределите и околностите й), а на турски тя се нарича Самават-еви (Раковски 1988г: 172)20.

За Олимп Раковски споменава още веднъж, че "е оная гора, в коя еленски баснословци са вярвали, че живее Зевс и се весели, пиящ нектар, със сички богове и прекрасни богини! Нея гора са полагали между Македония и Тесалия (според както делят днес тия предели). Днес то място носи име от окресни му погърчения няколко българи: Елимбъ, а не Олимп, а по турски Самават-еви. Знаеме, че гърци са изкривили сички странни имена. (...) Олимпос не е гръцка реч, но чиста българска и значи гъста, кическа гора. Коренна реч е ела, кое значи китка - гъсталак от гора, от ела е станало елабъ - гъстовато горско място, а гърци, защото нямат буква б, заменили го с мп и станало елампъ; после от уста в уста се изкривило и станало Елимп, Олимп-ос с гръцкое окончание. Тамо е било самодивско жилище в старо време, кога българи славели бога по гори" (Раковски 1988д: 433).

При внимателно вглеждане в името на тази много важна за митопоетичното наследство на Източното Средиземноморие планина се открива, че то би могло да бъде разчленено на Ол-ИМ-п. Което очевидно доказва, че в не чак толкова усложнената във фонетично отношение форма се съдържа значещата лексема "ИМ". Това място се свързва с представи за храм, дом на богове и безсмъртни същества (самодивско жилище), както и с представи за свещенодействие. Основание за потвърждаване на онази част от идеята на Раковски, която се отнася най-общо до възможността за български произход на оронима Олимп, се открива в съвременни изследвания върху топонимията в днешните гръцки земи, при това не само близко отстоящите от днешните български граници, но и онези от отдалечения Пелопонес (Табов 2007: 111-137; 1997: 253-254; 2010; Миков 1943: 20, 100)21.

Мaлоазийският Олимп

В подкрепа на предположението, че планина, свързана с изявено култово средище, възникнало в предели, обитавани от предци на съвременните българи или с подчертано по-късно българско присъствие, би могла да се обвърже с представи за святост, отразени в наименованието й, отвеждащо към Имеон, е Олимп в Мала Азия. Планината Олимп (дн. Кешишдаг или Улудаг на юг от Бурса) е разположена в северозападна Турция, в област, която в античността и средновековието е известна като Витиния. По принцип цяла Северозападна Мала Азия от ІІІ хил. пр.Хр. е територия, населена с прототраки и по-късните им потомци - траките. През античността това е територия на значителна част от тракийската диаспора.

За българи, обитаващи района около Олимп през ІV в. пр.Хр., открити там от Александър Велики, споменава византийският автор Димитър Хоматиан в Кратко житие на св. Климент Охридски: "Този велик наш отец и български светилник бе по род от европейските мизи, които обикновения човек нарича българи и които бяха прогонени някога от ръката и мощта на Александрия от Олимп при Пруса към Северния океан и Мъртвото море. След много години те преминаха с голяма войска Дунава и завладяха всички съседни земи: Панония и Далмация, Тракия и Илирик и голяма част от Македония и Солунско" (Кратко 2003: 96)22. От средновековието има данни за преселване на население от Балканите в тази част на Мала Азия, идентифицирано като български славяни и българи.

Планината Олимп във Витиния е активен център на християнска духовност между VІІ и ХІ в., поради което е била наричана Света гора. Това пространство има отношение към корените на българското християнско духовно наследство и неговите създатели. На Олимп по агиографски данни, съпоставени с историческите факти от онова време, в продължение на четири години живее св. Методий. В Пространно житие на св. Методий четем: "И като намери време, напусна княжеството. И като отиде на Олимп, където живеят свети отци, като се пострига, той се облече в черни дрехи. И покорно се подчиняваше, изпълняваше напълно целия монашески ред и прилежно се занимаваше с книгите" (Живот 1963а: 50)23. Тук прекарва известно време и брат му Константин - св. Кирил: "Като отиде на Олимп при брата си Методия, той заживя и започна непрестанно да се моли богу, беседвайки само с книгите" (Живот 1963б: 25). Една от хипотезите за мястото, където е създадена азбуката и направен преводът на Светото писание от гръцки на старобългарски език, свързва тези резултати с малоазийския Олимп (Иванова 1995: 848-850)24.

Българската планина в Мала Азия

В богато документираното изследване на Катерина Венедикова "Българите в Мала Азия" въз основа на писмени извори и фолклорни материали, както и въз основа на изследванията на наши и турски учени се установява трайно българско присъствие на този полуостров. Българите попадат в Мала Азия по два пътя - от североизток през Кавказ и от северозапад - през Балканите. Дотолкова, доколкото кимерийците (според Прокопий) се смятат за предци на българите, началото на българско присъствие в днешните турски земи може да бъде отнесено към VІІІ в. пр.Хр. Като споменава този факт, Венедикова все пак тръгва от данните на Мовсес Хоренаци, според когото преселенията на българи по тези земи датират от ІІ в. пр.Хр. Оттогава насетне до ХХ век, включително миграции с трайно осядане на българи, са документирани в Североизточен, Южен и Югоизточен Анадол, както и в традиционно обитаваната от наши предци Витиния - т.е. Северозападен Анадол - областта, където се издига споменатата вече планина Олимп. Има периоди, в които българите живеят като компактна общност в Мала Азия, когато те, според "История на Караман" (ХІІІ-ХІV в.), имат своя държава там, свои владетели и свой принос за историческите събития, дотолкова, доколкото участват във военните конфликти на полуострова. За трайното и значимо присъствие на български общности в Мала Азия недвусмислено говори топонимията, производна от етнонима българи. Като най-впечатляващ пример може да се посочи оронимът Българ дагъ - т.е. "Българска планина". Всъщност оказва се, че подобен географски ориентир за българска оседналост се споменава в различни части на полуострова. Затова с основание Венедикова се пита колко Български планини е имало в тази част на Азия: "Възниква и въпросът съществува ли връзка между Българската планина на Кавказ, Българската планина на юг от Трабзон, която според Туран по-рано се наричала Paryades, и между българската планина в Южен Анадол, описана в "Историята на Караман" (Венедикова 1998: 83)25. Особено внимание у Венедикова е отделено на онзи планински масив, свързан с интересуващия ни ороним, който се намира в Южен Анадол. Според едни автори тази именно Българска планина е част от Тороските планини (Тавър), състоящи се от три планински вериги. Най-източната част на източната им верига е известна като планината Аманос. Според интерпретацията на Татарлъ през средновековието едва ли не целият Тавърски масив е бил възприеман като Българска планина (Татърлъ 1982: 385-396). Това, разбира се, се обяснява със значимостта на събития, разиграли се по тези места с активното участие на българи, обитаващи планините от векове, събития, подробно описани в "Историята на Караман". Българската планина, за която се пише в споменатия извор, е разпознаваема не само по географски показатели - разположена в Южен Анадол, идентифицирана с централен Тавър. Тя е еднозначно идентифицирана и чрез много известния и дълго експлоатиран оловно-сребърен рудник (Венедикова 1998: 65)26.

Съдбата на оронима е подчинена на тенденцията да се заличи историческата памет за българско присъствие в Мала Азия. "През последните десетилетия в Турция някои са склонни да извеждат името й не от българите, които са я населявали, а да дават други етимологии, като Бол кар дагъ (Bol кar dagi - Планина с изобилен сняг) или Бога дагъ (Boga dagi - Бикова планина, boga означава бик). Дори тези нови имена на планината четем върху най-новите карти на Турция (...) за разлика от по-старите (...), където не само планината е отбелязана като Bulgar dagi - Българска планина, но е регистриран и Bulgar madani - българският рудник" (Венедикова 1998: 63-64, 66-94).

Българската планина (Булгар даг) в Южен Анадол е свързана с множество легенди и предания за народ, почитащ слънцето, които намират потвърждение и в археологическите материали, открити по високите върхове и плата на недостъпния планински масив. В околностите на един от най-високите върхове на Българската планина Булгар Бозоглан има руини от град, сред които се откриват следи от църковна и жилищна архитектура, както и гробница (тюрбе), издигната върху пещера. Според преданието там почива "Дядо Булгар Бозоглан (Булгар Бозоглан Деде - "деде" е религиозен сан). Той бил най-великият и могъщ "дядо", дал името си и на върха на Българската планина" (Венедикова 1998: 151-152)27.

Връзката между Българската планина и Кападокия - планинска област с множество пещери-средища на духовна дейност от древността с особен принос за утвърждаване на християнството, се потвърждава чрез находки от типа на древни книги и ръкописи. "Интересни са случаите, в които Българската планина се споменава във връзка със събития от древността. Около 1368 г. евреинът Угруш на двеста и двадесет години чете и превежда на султан Алаеддин в Ларенде една книга, взета от Алаеддин от една пещера. Съдържанието на книгата се отнася до историята на Мала Азия, особено на южните й райони, в древно време. Там нееднократно се споменава Българската планина - Булгар Дагъ, Кух-у Булгар, с турската дума даг - планина или с персийската дума кух - планина. (...) Последното споменаване на Булгар в книгата, донесена от султан Алаеддин от пещерата, във връзка с античната епоха, се отнася до Батламийос Птолемей - владетел, приел гръцката вяра и гръцкия език. За него летописецът съобщава, че е слязъл от Булгар и че е направил Тарсус своя столица" (Венедикова 1998: 252-253)28.

Всъщност народът, който по времето на Александър Велики имал за столица град Тарсу, е споменат с името кайсерийци. За тях пак в книгата от пещерата се казва, че били отгледани, възпитани и отхранени в Българската планина. И ако в казаното дотук все пак могат да се открият исторически факти, то следващите подробности за народ (или за двама братя - негови представители), прекарал в Българската планина 40 години, по своя характер са предание, което представя планината като свещено място, свързано с посвещения на хора и народи. В преданието особена роля е отредена на легендарния пророк свети Хъзър, който според една версия отнесъл братята Юнан и Хюрзюз, а според друга "изкачил целия народ на планината Булгар, пуснал ги през един планински процеп и ги отвел в една градина, където водата и земята, и вятърът и растенията, и плодовете били "за чудо", удивителни" (Венедикова 1998: 252-253)29. Хъзър, който бил пил от живата вода, даваща безсмъртие, ги обучил на много науки, сред които и на умението да ползват лечебните билки на планината Булгар. Хората, отведени от пророка в планината, живели там четиридесет години. Според други предания един народ, който се молел всеки ден при изгрев, се установил в Българската планина в продължение на 20 години (Венедикова 1998: 255). Дали става дума за един и същ народ, или за народи, които са прекарвали тук отрязък от време, съобразен с някаква традиция, не може да се установи. Казаното дотук обаче представя Българската планина като място за обучание, за посвещение, което я приравнява по функция със свещената планина.

За особената стойност, която древните са придавали на това място като пазител на ценни послания, свидетелства и скалният надпис, намерен от съвременни учени в Българската планина. "Паметникът от (при) Българския рудник е надпис от пет реда, който е създаден с гравирани йероглифи. (...) Скалата е ... от твърд гранит. (...) Надписът заема пространство приблизително 1,22 м високо и повече от 1,83 широко. Горната част на надписа се намира приблизително на 3 м от земята. (...) Преводът на надписа, в резултат на последните опити за четенето му, е: "Аз съм Санданайас, господар, владетел, бей (принц), син съм на Сандуватас, от рода Варпалава, който е крал, благородник и господар" (Венедикова 1998: 253-254)30. Следите на този род се откриват в VІІІ в. пр.Хр. по асирийски извори.

За обвързаността на духовните средища, функционирали на Балканите и Мала Азия (Олимп, Българската планина) в пределите на българската етническа територия, българската държава или българската диаспора, свидетелстват факти от историята на българската църква през ХІ в. Тази връзка се изразява не на последно място и чрез участието на българи от района на Витиния и Българската планина в живота на българската църква на Балканите. Игуменът на манастира "Св. вмъч. Мокий" (в западната част на Цариград), наречен Теодул и родом от град Тетраполик, Икония (т.е. областта на Коня), бил избран за Орхидски архиепископ след смъртта на българския епископ Лъв и възглавявал Охридската архиепископия от 1056 до 1064 г. "Малко по-късно архиепископ на България станал Йоан Лампийски от планината Олимп в Мала Азия" (Венедикова 1998: 92)31.

 

"Славянски" манастири в Средна Европа - модификации на българското присъствие в топографията на т.нар. свещено пространство

В още по-широк обхват тази приемственост между Изтока и Запада, между Източното Средиземноморие и Средна Европа, където през средновековието присъствието и културното влияние на българите в сферата на християнството е значително, може да бъде документирана чрез духовно средище със знаковото име Емаузки манастир. Основателите на този манастир в Прага съзнателно извеждат името му от това на селището Емаузи (на около дестина километра от Ерусалим), където според Светото писание (Лука 24:13) Христос се явил за пръв път след своето Възкресение на двама от учениците си. Идеята за възродената светлина е водеща за дейността на манастира, изграден край църквата "Козма и Дамян" от ХІІ в., наследила традициите на Сазавския манастир от ХІ в. Емаузкият манастир е учреден с разрешението на папа Климент VІ (1342-1352) и с писмо от 21 ноември 1347 г. на Карл ІV, наречено Нюрнбергско. Известен е още с простонародното название Словани и На Слованех. В него сред патроните на манастира са посочени светците Кирил и Методий. Братството се е състояло от монаси-бенедиктинци от България, Сърбия, Босна, Далмация и Хърватско. Литургията се е изпълнявала на "славянски" език. Емаузкият манастир се утвърждава като авторитетен духовен център от ХІV век, който продължава великоморавската традиция, поддържа връзките с изтока и се стреми да възобнови култа към светците Кирил и Методий. Тук е била използвана като писменост глаголицата, при това във вариант, известен като чешка глаголица, и са създадени глаголически ръкописи (Кирило-Методиевска 1985: 649-651; Библейски 1994: 158-159; Младенова 1999: 79, 92-95). В самото име се съдържа подтекстът за светлина съобразно християнската представа (чрез възкръсналия Христос), но и за светлината изобщо, ако се съди по закономерното повторение на лексемата Ем/Им (от предхристиянския слой на културното наследство, въплътено в образи като Боян Имен и Има царе), неизменно назоваваща високи в прекия и в преносния смисъл места (свещени планини, свещени обекти, места за свещенодействие).

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. също в Табаков (1999: 160), където у М. Сирийски се споменава планината ИМАОН, а на с. 167 Табаков вписва Амон/Имаон като названия на една и съща планина. Това негово схващане за разночетене на името е възприето и у Попов (2005: 68). [обратно]

2. За картата вж. Голийски (2006: 369, 371), а относно другите извори вж. пак Голийски (2006: 164, 166, 167,168, 217, 220-221, 365, 366, 368, 369, 384). Самата карта (реконструкция) вж. в цитирания атлас (Българите 2001: 40-41). [обратно]

3. Птолемей е цитиран по Голийски (2006: 220-221), където пък авторът се позовава на труда "Восточный Туркестан в древностти и раннем средневековии" (Восточный 1988: 194, 195). И така според картографската система, използвана от Птолемей, планината, която ни интересува, има две названия (синоними) и нейният край съвпада със 165 (36) градус в картографската мрежа. Ограждащите я планини Фагурска и Оторокора са съответно с кооридинати 170 (43) и 169 (36) - 176 (39) градуса. [обратно]

4. Голийски цитира текста на извора по Патканов (1887: 31-32). В бележки към своя цитат Голийски уточнява, че под Врканско трябва да се разбира Каспийско море, че бушхи трябва да се чете като булхи според прочита на акад. Еремян. [обратно]

5. Вж. също посочената у Голийски библиография и авторовия коментар за местоположението на Халандрия (Голийски 2006: 165-166): "Страната на халандрите" е страната на същите хайландури, за която говори Йелише, и които са идентични с Олхонлор-блкар от "Ашхарацуйц", с ванандурите и с оногондурите. Халандри/хайландури е чужд политоним, наложен вторично на българите-ванандури. (...) Описанието на страната Халандрия, оставено от Степаннос Орбелян, обаче е твърде странно. От една страна, тя граничи с хуните и хазарите, но от друга страна, тя се намира в Китай и достига планината Емаус/Имеон. От един надпис на великия княз Смбат в манастира Нораванк от 1261 г. личи ясно къде според представители на арменците от ХІІІ век се е намирала Халандрия - в севернокавказките предпланини"; "Защо обаче Орбелян твърди, че страната Халандрия се намирала на изток в империята Ченастан (Китай), която се простирала до планината Емаус (Имеон)? Дали Орбелян не се е опитал да сбие в едно изречение сведения за две страни Халандрия - едната в Кавказ, а другата на изток? Арменската географска традиция е имала отлична представа за разположението на планината Емаус - в "Ашхарацуйц" се казва, че тя е най-дългата от всички планини и е с формата на пергел или на арменската буква "люн" (...) с извивка от изток на юг. Описанието е безпогрешно. Извивката от изток на юг съответства на масива на Памир и Хиндокуш, а дългото рамо на буквата "люн" е планината Тян Шан. Очевидно е, че Халандрия не се намирала западно от Емаус, а източно, защото Орбелян изрично казва, че Халандрия е в Китай" (Голийски 2006: 167). [обратно]

6. Вж. цитата на Голийски (2006: 168): "В действителност през ІІІ век Китайската империя е била разпростряла своя протекторат чак до планината Тян Шан на Запад и поставила под по-силна или по-слаба васална зависимост всички малки държави в Таримския басейн. Щом като Халандрия е източно от Емаус, и то в Китай, очевидно е, че тя се е намирала в Таримския басейн. В коя негова част обаче? Халандрия е могла да се намира в Северен Тарим и да съответства на държавата Куча, на държавата Балука/Болуга, на държавата Бугур, на държавата Агни/Арги или дори на Турфан. Тя е могла обаче да се намира в Южен или Западен Тарим и да е отговаряла на държавата Хотан, на държавата Кашгар или на държавата Яркенд". [обратно]

7. Авторът цитира изданието на Вардан Аревелци от 1984 г., включващо само добавките на преводача (Голийски 2006: 385). [обратно]

8. "Емодус според античните автори е отъждествяван с Хималаите". Ще споменем една съвременна авторска интерпретация на казаното от Мулдашев по повод Града на боговете в Тибет. Вж. Костова-Фъртунова (2009: 120; непосочени място и година на изданието, вероятно от 2009 г., ако се съди по датирания предговор от авторката), където Имеон е идентифициран с Хималаите, а Аркаим, свещеният град на българите, е представен като тържествен вход "към Им - "Имеон" - Хималаите" (Голийски 2006: 220). [обратно]

9. Името Амон на планина, от която тръгват или през която минават българите, се среща в извор, цитиран от Д. Табаков - а именно у Григорий Бар Хебраеус (Табаков 1999: 158, 167). В този фонетичен вариант името на интересуващата ни планина е споменато у Попов (2005: 68). За другите названия - Имай, Имаон и Имеон вж. у Попов (2005: 89, 92-93, 263 и др.) Заслужава размисъл относно евентуалната връзка с Имеон и спомената пак там на с. 222 планина Арамон, чието название се открива в апокрифа "Книга за Енох" по повод на общуването между небесни същества и земни жени, осъществявана там: "А те ми отговориха: "Това са григори, отделили се от Господа 200 хиляди със своя княз Сатанаил; след тях са вървели по следите им ония, които са затворени на второто небе, потънали в дълбок мрак. Те слязоха на земята от господния престол на Ермонската планина и нарушиха обещанията на Ермонската планина. И се оскверни земята с делата им; и жените человечески вършат голямо зло през всички времена. Вършейки беззаконно смешение, те раждат исполини и великани и голяма неприязън" (Книга 1982: 53-54). Вж. също описанието на тази планина като реален географски обект - "Ермон (Хермон) (букв. "светилище"). Планина във веригата Антиливан, най-високата (2814 м) в Палестина, наречена също Сирион. Най-ранните й обитатели - ханаанците - я смятат за свято място. (...) Тъй като е близо до Кесария Филипова, някои допускат, че там е станало Христовото преображение" (Библейски 1994:163). [обратно]

10. Голийски цитира Куклина (1985: 80-81). [обратно]

11. Вж. в публикувани извори (Подбрани 2002: 23, 24; Добрев 2001; Сирийски 2002). [обратно]

12. Ето и думите на Раковски: "Нашите старци и баби в България, кога разкопаят человечески стари кости, казват: тейзи са от старите житове, коя реч е равна в значението си с арии, българи, сейки, жети или по-право жити" (Раковски 1988а: 338). [обратно]

13. Добрев споменава авторитетното мнение на Х. Хаусинг (Добрев 1991: 23). [обратно]

14. Добрев подробно представя изворите си (Добрев 1991: 23-40). По повод местонахождението на рая вж. илюстрациите в цитираната книга на Александър Илиев "Българите и полуостров Хиндустан", където е включена фотография на Гроба на Адам (дълъг 10 м), намиращ се на 10 км северно от крепостните стени на Балкх, град в Северен Афганистан (Илиев 2006). [обратно]

15. За царство Болор, контролирано от тибетците през VІІ в., както и за неговата съдба през VІІІ и ІХ в. вж. Голийски (2006: 371-372). [обратно]

16. В коментара на Юрий Олейник относно стойността на "Сказание за дъщерята на хана" като исторически извор, коментар, включен в българското издание, се прави опит за връзка между антропоним, етноним и ороним, основаваща се на лексемата Имен, с която е означено племе, носещо името на своя родоначалник Боян-Имен: "Невероятно, но е факт, че Именските планини (Имеон) според византийските хронисти са Уралският хребет, зад който те разполагат хуните и другите "варварски народи". Олейник се позовава на исторически извор: "Виж например в труда "За царуването на Юстиниан" на византийския историк, поет и ритор Агапий - 556-582 г.". [обратно]

17. Любопитно тълкуване на названието Балкан откриваме у Светлозар Попов (2005: 429): "Твърде интересни имена предлага шумерската митология. Сред тях безспорно е това на споменатия Тувалкаин или Тобалкаин (царувал около 3200 г. пр.Хр.). В него долавяме и корена БАЛК, и нашенското Балкан, и кан, и Каин. Представят го за прочут ковач, но още и като Вулканът. Връзката с нашенския Балкан става разбираема, също връзката с етруския Велханс и с късния римски бог на ковачите Вулкан, и с хуритската дума "халабки" - място, прочуто с желязото (метала) и с ковачите си". Пак там вж. Попов (2005: 268): "Когато говорим за планини и за Товалкаин, не бива да забравяме, че името на библейския ковач има различни варианти, като резултат от отпадането на втората му част КАИН, но също и на представката му ТУ/ТО. Така достигаме и до названието на Балканите - планината, дала названието на целия Балкански полуостров, също и на Голям и Малък Балхан - източно от Каспийско море" (Попов 2005: 429). Пак при Попов (2005: 382) по топоними и етноними, съдържащи БАЛ - Балхика, Бахлика, Балкх, Балхара, Балхарис, Балих, Билха, се проследява движението на българите в Евразия, както и местата на трайното им осядане. [обратно]

18. Вж. също енциклопедията на братя Данчови (Данчов, Данчов 1936: 1633), където древното име на Стара планина или Балкан е вписано като Хемусъ (Haemus). [обратно]

19. В по-ново време фонетичната близост между тракийското название на Стара планина (Аймон) и името на неидентифицирана окончателно планина в Азия с названието Имеон става повод за дискусии по въпроса коя и къде е планината Имеон, географски знак за прародината на българите (Димитров 2000: 76; Живков 2002: 35; Попов 2005: 93, 163). [обратно]

20. "Еликона са мъдрували стари гърци на върха гори, коя днес носи име Загора във Виотия, Загоре, и е населена от българи, твърде малко погърчени! (...) Също и Олимб произходи от ела, ельбъ = лесисто горско място. Окръстени днешни погърчени българи назоваят тая гора Елимбос от ельбъ (...), а по турски та гора се назъвава Самават-еви = усамена къща, жилище, самодивско жилище, храм. Знайно е, че турци са практикували имена реч в реч, а някои си и оставили същи" (Раковски 1988д: 172). [обратно]

21. Интересен опит за прочит и осмисляне на името Олимп се открива и в книгата на Табов "Падането на Стара България": "Всички знаем, че най-високият връх в Гърция е Олимп. Олиб - бихме могли да го прочетем ние, защото съчетанието "мп" заменя "б". При четене на "архаичен гръцки" - отдясно наляво - получаваме БИЛО. Българска дума. Ако това беше всичко, вероятно лесно бихме се съгласили, че имаме случайно съвпадение - вероятно такива има и други. Но СМИСЪЛЪТ на думата БИЛО свежда възможността за случайност до много ниски стойности... Показателното в случая е, че четенето е именно на "архаичен гръцки". Ще покажем, че горният пример с Олимп не е единственият, в който имаме обратно прочитане именно на топоним" (Табов 1997: 253-254). Следва пример от "История" на Тит Ливий, където се споменава за "Отолоб", до който са лагерували хората на царя. При промяна на посоката на четене се оказва, че става дума за болото, т.е. блато. Вж. също някои по-стари изследвания относно топонимите у Миков, където се открива, че в Солунско има село Булгариево, а в южна Тесалия един връх носи името Булгара. А на с. 20 се потвърждава казаното от Раковски относно Загора, срещано все още като топоним в Тесалия и Епир (Миков 1943: 20, 100). [обратно]

22. Интересен коментар за миграцията на българското население от Олимп в Мала Азия вж. у Попов: "Спираме се малко по-подробно на всичко това, защото, изучавайки миграцията на гамерите-кимбри, се натъкваме на знаменателна особеност. Оказва се, че на почти всички места, където тяхното име е оставило следи, срещаме и българското етническо име, макар че връзката във времето не ни говори за пряко съгласуване. Така например според Д. Хометиан (ХІІ в.) по време на Александър Велики българите обитавали Фригия и по-точно района на гр. Пруса (дн. Бурса) и планината Олимб. А нали точно Фригия бе една от завладените от гамерите-кимерийци земи? Според изказаната от К. Каменов хипотеза, друга част от същия миграционен в Мала Азия клон гамери достигнали Средна Азия, където откриваме древните БАЛХИ или БОЛХИ" (Попов 2005: 239). [обратно]

23. Вж. също предсмъртните думи на св. Кирил към брат му: "Ти много обичаш планината (Олимп), но заради нея ти не оставяй учението си, защото с него по-лесно ще можеш да се спасиш" (Живот 1963а: 51). [обратно]

24. Ето повече подробности относно Малоазийския Олимп: "Между VІІ и ХІ в. Олимп е най-авторитетното след Константинопол средище на манастирски живот. Чак до средата на ХІ в. Олимп се нарича още и Света планина (Света гора), название, което след това официално и окончателно се закрепва за Атон. През ІХ в. в планината има над 20 манастира и много метоси, населени с монаси от различни народности. Пазят се монашеските традиции на Изтока. Същевременно тук се създава мощна опозиция срещу иконоборството. През иконоборския период манастирите на Олимп приютяват иконопочитатели, доброволно или принудително напуснали столицата. (...) На Олимп прекарват известно време Константин-Кирил и Методий. Изворите за живота им сочат, че Методий е по-тясно свързан с Олимп. В един от тамошните манастири той се замонашва. (…) Приема се, че това е станало към края на 856 г., когато логотетът Теоктист е бил убит от кесаря Варда, и че има връзка с последствията от дворцовия преврат на Варда. Според ЖМ Методий остава на Олимп до Хазарската мисия, по време на която той придружава Кирил. След завръщането си е пак във Витиния, но не на Олимп, а в областта Сигриани (на юг от Олимп), където става игумен на манастира Полихрон. Следователно Методий прекарва на Олиимп около 4 г. (856-860). В ЖМ се споменава, че на Олимп Методий изпълнява "напълно цялото монашеско правило и се занимава усърдно с книгите", без да се посочва за какви занимания и за какви книги става дума. В периода между Сарацинската мисия и Хазарската мисия Кирил също прекарва известно време на Олимп. Причините за неговото оттегляне на Олимп не са известни, но се предполага, че това е станало приблизително по същото време (ок. 856-860) и по същия повод, както и замонашването на Методий. (...) Според мнението на редица изследователи пребиваването на двамата братя на Олимп е свързано с работата по съставянето на славянската азбука и с първите преводи от гръцки на старобългарски език. (...) За Олимп (по-точно за Полихрон) като за място, където е създадена славянската азбука, пише и В. Киселков, който смята, че там Кирил е сътворил кирилицата. В последно време (1971) "малоазийската хитопеза" за съставянето на азбуката на Олимп или в манастира Полихрон е развита от А. Е. Тахиаос. (...) В последно време изследователите, които приемат 855 г. за начало на славянската писменост, по логически път считат Олимп за мястото, където са започнали опитите за създаване на славянска писменост и за превеждане на първите книги. (...) Като категорично и доказано твърдение тази хипотеза е представена в "История на България" (1982: 245). Засега в науката няма достатъчно солидна аргументация нито в подкрепа, нито за опровергаване на хитопезата за Олимп като място, където са правени някакви опити за записване на славянската реч с писмени знаци. Въпросът се нуждае от допълнителни проучвания" (Иванова 1995: 848-850). Отношение към темата за Олимп в Мала Азия взема и Светлозар Попов, който коментира Димитър Табаков (Попов 2005: 392-393, 395). [обратно]

25. Венедикова цитира Златарски и Бурмов, когато уточнява връзката географски факт-ороним: "В Арменската география има още една Българска планина (Хипийска планина), простираща се от най-високия връх на Кавказ Елбрус между реките Кума и Кубан на север, от нея побягнал Аспарух". За наличието на българи, обитаващи през ХІІІ и следващите векове Малоазийските планини, вж. пак там, с. 192: „Българи е имало и около Олимп, но най-много са били при планината Българдагъ, на запад от град Адана". А за връзката на тези българи с Балканските предели вж. с. 192-193: "В житието на алианския светец Демир баба (отец Демир), почитан в Североизточна България, което вероятно е написано за пръв път през времето от 16.12.1716-15.01.1717 г. сл.Хр., в препис, направен от 02.03 до 04.04.1824 г. сл.Хр., се изброява родословието на светеца. Там като прадядо на отеца е посочен хаджи Яхши, син на хаджи Курт. И така, името на бея на Булгар Яхши хан, който отпреди и през 1227-1228 г. е бей на българите около Българската планина в Южна Мала Азия, а след 1243 г. той и потомците му са бейове (князе) на Тарсус, се среща и в българските земи във връзка със знатни личности, за които може да се предполага, че са от прабългарски произход. Интересно е, че прапрадядото на светеца Демир баба и внукът му носят имена, които етимолозите указват като прабългарски - Курт и Кали" (Венедикова 1998:143). За българска планина в Мала Азия, обитавана от българи, потвърждение за което са и често срещащите се там антропоними, пише и Попова-Мутафова (2003), която споменава, че в областта на планината Булгардаг през ХІІІ в. е живял български владетел, известен с името Якша-кан. Негови потомци и съименници участват в боевете за Търново през ХІV в. Установено е, че в района на Булгардаг името Якши е много разпространено. Планината Булгардаг е географски локализирана като част от Антитавърската планина над Мерсианския залив, като е уточнено, че тук са били владенията на българската княгиня Катерина. Като се позовава на Раковски и на хаджи Йордан Джинот, Фани Попова-Мутафова напомня за връзката на тези българи с кимерийците-келтоскити, които според Раковски идват от Индия, а според Джинот - от Балканите през ІІІ в. пр.Хр., по времето на Птолемей (Попова-Мутафова 2003: 18, 21-23). Много любопитна е връзката, която би могла да се направи между антропонима Якши и названието якши, йакшас, иаксас, което означава същества с полубожествен произход, живеещи на планината Кайлас и работещи в градината на бога на плодородието Кубера. Като етноним Йакшас, Йаксас е название на митичен народ, който се поставя в някаква събитийна връзка с хискосите (Попов 2005: 65-66). [обратно]

26. Ето и подробности за рудника: "Някои учени са обръщали внимание в изследванията си и на Българския рудник (...), който се намира в Българската планина. За Българския рудник или за рудника в Българската планина (...) е отбелязано, че той е "прочут оловно-сребърен рудник на северния склон на Булгар дагъ, южно от големия път на кервани от Коня Ереклиси до прохода Кюлек, югоизточно от Улу къшла". Бил разработван с прекъсване от 1825 г. до Първата световна война" (Венедикова 1998: 65). [обратно]

27. "Гробницата му гледала към Ерегли, където неведнъж се сражават българите от "Историята на Караман". През лятото в южните поли на Българската планина станувало племето бахшиш. На връх Булгар Бозоглан имало тюрбе (гробница) от дъски, а в тюрбето - пещера. В "Сказание за дъщерята на хана" (Епосът на прабългарите 882 г.) Микаил Бащу разказва за пещера Булгар. Тя дала име на Българската държава на Волга и гр. Болгар там. Тази пещера и основаването на града свързват и с Ал. Македонски" (Венедикова 1998: 151-152). От текста на авторката не става ясно дали пещерата под тюрбето съответства на онази, в която Александър Македонски оставя двамата родоначалници на народа Булгар. Къде всъщност е тази пещера - в Тавърските планини, в Кавказ или в Паропамиз? [обратно]

28. Вж. още подробности у Венедикова (1998: 255). Като се позовава на статията на Фани Попова-Мутафова, цитирана по-горе, Светлозар Попов споменава следните подробности за населението на древна Кападокия: "Кавказките КАХЕТИ имат име, близко до това на ГЕТИТЕ и в същото време езикът им има явно родство с този на отдавна изчезналите ХАТИ. Последните са известни на историята като най-ранното население в централна Мала Азия, станало основа в етногенезиса на високо културните ХЕТИ. За произхода на хетите се обсъждат три хипотези - малоазийска, балканска и кавказка, но както се вижда, и трите маркират района около черноморския басейн. Те са възникнали като народност в края на ІІІ хил. пр.Хр. и спадат към кавказкия антропологичен тип, което хвърля допълнителна светлина върху хитопезата ни, наред с кавказкия език на протохетите-хати. Хатите са най-старото население на Кападокия, известна още и като Кумания. Така стигаме до името на куманите (също руси като гети и готи) и до онази "една трета част от куманите (кападокийските), наречени българи" (Попов 2005: 320). [обратно]

29. Евентуалната етимология на етнонима кайсерийци би могла да се извлече от кай (Кайлас, Кайле) и Серика (местността, къдете се издигат Емодските, Серските планини). Изглежда твърде логично, особено като се свърже със слънцепоклонничеството (светлината) и познанието. [обратно]

30. "Паметникът се намира на две мили под българския рудник, върху лявата или северната страна на баира, който се намира на брега на рекичката. Само че до него може да се стигне по един отвесен и стръмен малък път, минаващ над отвесната стръмнина (урва) на долината, в горната част на селото" (Венедикова 1998: 253). [обратно]

31. За Теодул пише и Скилица-Кедрин. Венедикова цитира "Гръцки извори за българската история", като се позовава и на изследванията на Йордан Иванов, Петър Петров и Васил Гюзелев (Венедикова 1998: 92; Петров 1978: 365; Иванов 1931: 554-569). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Армянская 1877: Армянская география VІІ века по Р.Х. (Приписывавшаяся Мойсею Хоренатскому). Санкт Петербург, 1877.

Библейски 1994: Библейски речник. София, 1994.

Българите 2001: Българите. Атлас. София, 2001.

Венедикова 1998: Венедикова, Катерина. Българите в Мала Азия от древността до наши дни. София, 1998.

Восточный 1988: Восточный Туркестан в древности и раннем средневековии. Том 1. Очерки истории. Москва, 1988.

Геров 1976: Геров, Найден. Речник на българския език. Том 2. София, 1976.

Геров 1977: Геров, Найден. Речник на българския език. Том 3. София, 1977.

Голийски 2006: Голийски, Петър. Българите в Кавказ и Армения (ІІ-Х в.). София, 2006.

Данчов, Данчов 1936: Данчов, Н. Г., Данчов, Ив. Г. Българска енциклопедия. София, 1936.

Димитров 2000: Димитров, Д. По пътя на българите. // Авитохол, 2000, № 12-13.

Добрев 1991: Добрев, Петър. Прабългарите. Произход, език, култура. София, 1991.

Добрев 1995: Добрев, Петър. Езикът на Аспаруховите и Куберовите българи. Речник и граматика. София, 1995.

Добрев 2001: Добрев, Петър. Прародината на българите според арменската география "Ашхарацуйц". // Българите. Атлас. София, 2001.

Живков 2002: Живков, Е. Траките са българи. // Авитохол, 2002, № 22.

Живот 1963а: Живот на нашия блажен отец и учител Методий, епископ Моравски (Пространно житие на Методий). // Прослава на Кирил и Методий. София, 1963.

Живот 1963б: Живот на нашия блажен учител Константин Философ, първия наставник на славянския народ (Пространно житие на Кирил). // Прослава на Кирил и Методий. София, 1963.

Иванов 1931: Иванов, Йордан. Български старини из Македония. Второ допълнено издание. София, 1931.

Иванова 1995: Иванова, Климентина. Олимп. // Кирило-Методиевска енциклопедия. Том 2. София, 1995.

Илиев 2006: Илиев, Александър. Българите и полуостров Хиндустан. София, 2006.

История 1982: История на България. Том 2. София, 1982.

Кирило-Методиевска 1985: Кирило-Методиевска енциклопедия. Том 1. София, 1985.

Книга 1982: Книга за светите тайни Енохови. // Стара българска литература. Том 1. София, 1982.

Костова-Фъртунова 2009: Костова-Фъртунова, Сава. Севлиевската котловина. Погребението на "Гази баба" и най-древните корени на прабългарите. (б.м.), 2009.

Кратка 1993: Кратка енциклопедия Тракийска древност. София, 1993.

Кратко 2003: Кратко житие на св. Климент Охридски от Димитър Хоматиан. // Кръстанов, Тр. Легенда Булгарика. Изборник. София, 2003.

Куклина 1985: Куклина, В. И. Этногеография Скифии по античным источникам. Ленинград, 1985.

Кун 1967: Кун, Н. А. Древногръцки легенди и митове. София, 1967.

Марков 2002: Марков, Васил. Следите на бога. Благоевград, 2002.

Миков 1943: Миков, Васил. Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места. София, 1943.

Мифы 1980: Мифы народов мира. Том 1. Москва, 1980.

Младенова 1999: Младенова, Маргарита. Кирило-Методиева география и езикова история или западните славяни, Кирил и Методий и какво е (о)станало после. София, 1999.

Патканов 1887: Патканов, К. Изъ новаго списка географии, приписываемой Моисею Хоренскому. // Журналъ Министерства народнаго просвещения (Санкт Петербург), ССХХVІІ, 1887.

Подбрани 2002: Подбрани извори за българската история. Древните българи и земите на Балканския полуостров до VІІ век. Том І. София, 2002.

Попов 2005: Попов, Светлозар. Българското име в библейски времена. Варна, 2005.

Попова-Мутафова 2003: Попова-Мутафова, Фани. Булгардаг. // Авитохол, 2003, № 25.

Раковски 1988а: Статии - варианти на Ключ българскаго язика. // Раковски, Георги. Съчинения. Том 4. София, 1988.

Раковски 1988б: Раковски, Георги. Българското старонародно вероизповедание. // Раковски, Георги. Съчинения. Том 4. София, 1988.

Раковски 1988в: Раковски, Георги. Баснословни песни. Коледни песни. // Раковски, Георги. Съчинения. Том 4. София, 1988.

Раковски 1988г: Раковски, Георги. Кратко разсъждение върху тъмние и лъжовние начала, на коих е основана стара повестност всех европейских народов. // Раковски, Георги. Съчинения. Том 4. София, 1988.

Раковски 1988д: Раковски, Георги. Баснословни песни. Ладини песни. // Раковски, Георги. Съчинения. Том 4. София, 1988.

Сирийски 2002: Сирийски, Михаил. Из "Хроника". // Подбрани извори за българската история. Том 1. София, 2002.

Табаков 1999: Табаков, Димитър. Хоризонтът на познанията. София, 1999.

Табов 1997: Табов, Йордан. Падането на Стара България. София, 1997.

Табов 2007: Табов, Йордан. "Славянски" топоними в Пелопонес на карта от 1589 г. // Историческо бъдеще, 2007, № 1-2.

Табов 2010: Табов, Йордан. Реката с името "България". // Venets: The Belogradchik Journal for Local History, Cultural Heritage and Folk Studies, Volume 1, Number 1, 2010 <http://www.venets.org/getfile.php?id=65> (23.05.2011).

Татърлъ 1982: Татърлъ, Ибрахим. Към въпроса за българските племена и държавни образувания в Мала Азия през ХІ-ХV в. // България 1300. Институции и държавни традиции. Том 2. София, 1982.

Тебир 1997: Тебир, Микаил Бащу Ибн Шамс. Сказание за дъщерята на хана. Епосът на прабългарите 882 г. София, 1997.

Христоматия 1978: Христоматия по история на България. Том 1. Петър Петров, Васил Гюзелев (съст.). София, 1978.

 

 

© Гатя Симеонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.05.2011, № 5 (138)