1. ОБОСОБЯВАНЕ НА ЕТНОГРАФИЯТА КАТО САМОСТОЯТЕЛНА НАУКА
Етнографията се оформя като самостоятелна наука едва в първата половина на XIX в. През 1839 г. в Париж е основано първото етноложко дружество. В 1842 г. такова дружество има вече в Ню Йорк, в 1843 г. — в Лондон, а през 1845 г. е създаден отдел етнография към Руското географско дружество. По това време се организират първите етнографски изложби и музеи, създават се специализирани етнографски списания, печатат се самостоятелни етнографски трудове.
Това съвсем не означава, че дотогава не са проявявани интереси към човека и неговата култура. Още в древността са правени смесени географско-историческо-етнографски описания. Те са били необходими на древните гърци във връзка с колонизирането на крайбрежията на близките морета, т. е. имали са чисто практически цели.
Подробни смесени описания са известни за Китай, Индия, Иран, Египет, Гърция и Римската рмперия. Богати етнографски данни се срещат в древногръцкия епос, достигнал до нас чрез Омировите «Илиада» и «Одисея», в прочутата работа на философа Хезиод «Работи и дни», в «История» на древногръцкия историк и пътешественик Херодот, смятан за баща на историята. Разнообразни етнографски сведения съдържат и произведенията на други антични автори — «За природата на нещата» на Лукреций Kap, «География» на Страбон, «Естествена история» на Плиний Стари, «Германия» на Тацит, «Трактат за селското стопанство» на Колумела, произведенията на Съма Цян за Китай и т. н.
Тези описания продължават през средновековието от пътешественици като Ибн-Фадлан (X в.), оставил сведения за волжките българи, Ал-Бируни (X—XI в.) — за Индия, Плано Карпини (XII—XIII в.) — за Русия и територията на днешната Монголска народна република, Марко Поло (XIII—XIV в.) — за Китай, Афанасий Никитин (XV в.) написал произведението «Пътешествие през три морета», в което има много сведения за индийския народ, и др.
Великите географски открития (XV—XVI в.) допринасят за появата на описания за неизвестни тогава народи. В донесенията на испанските конквистадори, в описанията на пътешествениците, в съчиненията на учени и мисионери, проникнали в Северна, Централна и Южна Америка, а по-късно в Африка, по островите на Ти-
5
хия океан и Австралия, се съдържат обилни етнографски сведения. По това време се правят и първите опити за тяхното осмисляне, а по-късно се изявяват и интереси към проучването на бита на определени народи: Й. Фр. Лафито (1670—1740) описва бита и културата на хуроните и ирокезите в Северна Америка, Н. Н. Миклухо-Маклай (1847—1887) посвещава целия си живот на антропологията и етнографията на населението на Нова Гвинея.
Натрупването на етнографски материали в края на XVIII в. довежда до първите опити за научно осмисляне на събрания вече етнографски материал: появяват се теориите, идеализиращи първобитността като щастливо детство на човечеството (Ж.-Ж. Русо и Д. Дидро), теорията за зависимостта на обичаите и нравите от географската среда (Ш. Монтескьо), идеята за културния прогрес (Фр. Волтер), идеята за самостоятелни културни ценности у всеки народ (Й. Хердер) и т. н.
Събирането и класифицирането на етнографски материали не задоволява вече учените. Те започват да търсят обяснение на приликите между определени култури, правят се първите опити за изясняване възникването и развитието на дадена култура. Създават се школи и теории, оформят се методите на новосъздадената наука за човека и неговата култура, правят се опити за разграничаването ѝ от сродните науки. Така етнографията се обособява като наука, която има свой предмет и обект на проучвания, своя методика и методология на изследвания (Белановская, 1964; Токарев, 1978).
2. ПРЕДМЕТ И ОБЕКТ НА ЕТНОГРАФСКИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ
Под предмет на познание трябва да се разбира съвкупността от онези особени свойства на обективната реалност, които само определена наука изучава.
Под обект на научно познание трябва да се разбира реално съществуващият оригинал, който определена наука изследва.
Различни науки могат да имат един и същ обект, но предметът на изследването им да бъде различен (напр. физиката и химията имат за обект природата, но предмет на едната наука са физичните, а на другата —химичните свойства на предметите).
Обект на етнографията са народите, етнографските общности, етносите, докато специфичен предмет на етнографските изследвания е традиционната битова култура.
В етнографската наука има спор дали да се разграничават обект и предмет на етнографската наука, или да се говори само за предмет на етнографски изследвания (Хаджиниколов, 1979—I, 21).
Първото название за науката, изучаваща човека и неговата култура, е етнография (гр. ετνος — народ, и γραϕω — пиша, описвам).
Терминът етнография влиза в обръщение като научен термин едва в края на XVIII в., докато названието етнология се налага в началото на XIX в. В таблицата за класификацията на науките от
6
Андре-Мари Ампер, етнографията е дадена като едно от подразделенията на етнологията (Бромлей, 1976, 186, 206).
По-късно се появява названието етнология (гр. ετνος — народ, и λογος — наука). Авторите на това название разграничават етнографията и етнологията не само по форма, но и по съдържание. Те смятат етнографията само за описателна наука, а етнологията за теоретична, обобщаваща наука. От гледище на марксизма-ленинизма не може да има чисто теоретична, обобщаваща дисциплина, занимаваща се предимно със закономерностите на изучаваната действителност. Описанието е неделимо от анализа, обобщението, обяснението. В случая е налице употреба на две названия за една и съща наука (Хаджиниколов, 1979—I, 23).
В етнографската литература на немски език се прави разграничение между родна, отечествена етнография, означавана като Volkskunde, от чуждата, задграничната етнография, наричана Völkerkunde. Терминът Völkerkunde е употребен за пръв път през 1785 г., а от началото на XIX в. (1806) се среща и названието Volkskunde. Подобно разграничение се прави и в скандинавските езици. От гледище на марксистко-ленинската методология изучаването на който и да е народ се основава на едни и същи принципи, поставя едни и същи задачи, преследва еднакви цели. Ето защо употребата на два термина за една и съща наука, както това се прави в повечето германски езици, не е много правилно. То може да се възприеме като условно разграничаване на два относително самостоятелни клона на науката (Хаджиниколов, 1979, 24).
В англосаксонските езици до немския термин Volkskunde, който буквално значи сведение, познание, знание, наука за народа, е близка думата Folklore, която означава познание, знание за народа или на народа за себе си. Терминът фолклор е употребен за пръв път през 1846, г. от Уйлям Джон Томс. За него този термин означава проявите на духовния живот на народа — нрави, обичаи, обреди, балади и пословици. По-късно през 70-те години на XIX в. фолклорът вече обхваща цялата култура на народа. Постепенно съдържанието на този термин се стеснява и в наши дни най-често с него се означава само народното поетично творчество, народното словесно творчество.
В англоезичните народи освен терминът етнология се употребява и названието антропология (гр. ἄντροπος — човек, и λογος — наука). Антропологията се разделя на два клона — социална (физическа) и културна. Към културната антропология спадат археологията, лингвистиката, етнологията и фолклористиката.
За науката етнография се употребяват и други названия: така например гърците използуват термина лаография (гр. λαός — народ, и γραϕω — пиша, описвам), словаците и словенците — narodopis, поляците — ludoznawstwo, французите — traditions populaire, италианците — traditiono populari, испанците — traditiones populares, и т. н.
Предметът на етнографските изследвания е различен в различ-
7
ните етнографски школи и направления. Така за представителите на еволюционизма това е човекът — творец на културата, при дифузионистите (миграционната школа) — културата, тъй като според учените от това направление човекът се явява само носител на културата. Представителите на социологическата школа смятат, че предмет на етнографските изследвания е обществото като цяло, а не отделният индивид. Дълго време някои представители от школите в Западна Европа смятат, че етнографията има за предмет изследването на живота и културата на безписмените народи. Други учени издигат за предмет изучаването на селските народни маси като истински носители на традиционната култура.
В днешно време се смята, че предмет на етнографията са етносите и техният етногенезис, разпространението им, етническите процеси, душевността на народа. С това предметът на етнографията се оформя като сложен, комплексен предмет.
При изследването на етносите се вземат предвид както слаборазвитите етноси, така и високоразвитите, цивилизованите етноси, както малките, така и многобройните народи, както съществуващите днес, така и изчезналите вече народи, или, другояче казано, в пространствено отношение етнографията обхваща всички съществуващи етноси, а в хронологично — етносите от най-старо време до наши дни.
Предметната област на етнографията се разгръща не само в пространствено-структурен план. Тя има и свой ксторико-генетически аспект. Етническите общности са системи, които се изменят във времето. Следователно предмет на етнографията са не само етническите процеси на миналото, но и на настоящето и на бъдещето. Задачата на етнографията е да ги прогнозира.
3. ЗАДАЧИ И ЗНАЧЕНИЕ НА ЕТНОГРАФИЯТА
Основните задачи на етнографските изследвания могат да се формулират така: етнографията трябва да изучава миналото, богатото културно наследство от древността до наши дни; да изучава етническия състав на населението у нас и в целия свят; да изучава етногенезиса, като се ползува от данните, извлечени от сродните исторически и други хуманитарни дисциплини; да разработва проблеми от историята на първобитното общество и чрез изследване на съвременните изостанали народи да съдействува за възстановяване на историческото минало на цялото човечество; да определя и възстановява основното значение на националната култура, съвременния бит и култура и съвременните етнически процеси.
Етнографската наука има голямо научнопознавателно, мирогледно-възпитателно и практически приложно значение.
Като широка и комплексна наука за етногенезиса или възникна нето на народите, за тяхното пространствено разположение и разселване, за историческото им развитие и взаимодействие, за общото и специфичното в тяхната култура и душевност тя обогатява общест-
8
веиото и историческото познание. Макар и да е част от обществените и историческите науки, тя изучава от свое гледище и със споя мети дика страни, явления, процеси и закономерности на народния живот, с които нито една от тези науки не се занимава специално. Томи са преди всичко етническите процеси и етническата история на народите, тяхната традиционна и етнически специфична съвременни култура, етническите своеобразия в техния бит, начин на живот и душевност в миналото и днес (Етнография, 1, 5—6, 1980).
Чрез разкриването на материалните и духовните ценности, създадени от нашия народ, тя кара всеки българин и особено подрастващото поколение да осъзнава своя корен дълбоко във вековете, да се изпълва с любов и привързаност към миналото, настоящето и бъдещето на своята родина.
Етнографията дава своя принос и за естетическото възпитание на съвременния човек и особено на младежта.
Не на последно място етнографските изследвания имат и практически приложно значение. Като изучава традиционната култура на народа, тя съдействува за използуване на всичко положително и прогресивно, изящно и красиво, демократично и нравствено от културата и бита, начина на живот и душевността на миналите поколения, за обогатяването и етническото разнообразяване на съвременната култура, за по-нататъшното усъвършенствуване на социалистическия бит и начин на живот.
4. МЕТОДОЛОГИЯ И МЕТОДИКА НА ЕТНОГРАФСКИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ
Методологията е учение за основните принципи на научния метод на познание на света, установени от философията, която е методология, теоретична основа на частните науки. Методът е начин за постигане на определена цел, за извършване на производствена, изследователска, учебно-възпитателна и друга работа.
Диалектическият материализъм схваща научния метод като използуване на вярното мисловно отражение на обективните закони при по-нататъшното опознаване и изменение на света.
Диалектикоматериалистическият философски метод е общ научен метод на познание и революционно преустройство на света, на действителността. Той се изразява в разглеждане на предметите и явленията във взаимна връзка, в процес на развитие и изменение по пътя на вътрешната борба на противоположностите. Съществени негови черти са конкретният подход към обектите и единството на теорията и практиката.
Изследователската методология на етнографията е сложна и динамично развиваща се система. В нея могат да се разграничат три главни подсистеми: обща методология на етнографското проучване; специална или специфична методология; и частна или частнонаучна методология на етнографското проучване, която е всъщност и неговата изследователска методика (Хаджиниколов, 1979, 178 и сл.).
9
Общата методология на етнографското проучване обхваща философските, мирогледните позиции на изследователя, неговото философско мирогледно отношение към изследвания предмет. Това оказва влияние и върху останалите подсистеми — едно ще бъде отношението към изследвания предмет, ако изследователят стои на диалектикоматериалистически позиции и възприема марксистко-ленинската теория за отражението, друго ще бъде, ако изследователят възприема света, опирайки се на философския идеализъм и агностинизъм.
Специалната, или специфична подсистема на етнографските проучвания се състои от редица традиционни и модерни методи, отнасящи се до страната или ъгъла на изучаване на изследвания предмет. Стари и традиционни методи на обществените науки и на историческото познание са абстрактно-логическият и конкретноисторическият метод.
Когато се прилага абстрактно-логическият метод, се изоставя всичко несъществено, особено и специфично, за да се стигне до най-общите, най-типичните понятия, категории, отношения и закони. При използуването на конкретно историческия метод се върви от общото към специфичното и частното, държи се сметка за зигзагите, особеностите, случайностите и най-вече за хронологическата последователност на процесите в историята на обществото. Етнографията използува и двата метода, но предпочита абстрактно-логическия метод, като се стреми да достигне до по-големи обобщения и изводи. Към тсва я подтиква и липсата на достатъчно фактически материал за минали етнокултурни процеси и явления.
Нов по форма и детайлизиране, но твърде стар по използуване и приложение е методът на системно-структурния анализ. Приема се, че природата, обществото и човешкото съзнание образуват определена система, която има своя структура, свои подсистеми и елементи. Всички те са свързани с цялото, съподчинени са помежду си, но притежават относителна самостоятелност и способност да се са-моразвиват.
В етнографската наука, която борави не само с качествени, но и с количествени характеристики, твърде широко и успешно се прилагат някои статистически и социологически методи. Това особено важи за етнографското проучване на съвременността. Като твърде близък до социологията в този дял се използува често методът на репрезентативното, или подборното наблюдение, свързан с метода на анкетирането. Прилагат се също съвременните постижения на математическите науки и на електронноизчислителната техника (Хаджиниколов, 1979, 186).
Частната или частнонаучната методология на етнографската наука е също методологическа подсистема, която от своя страна се гмтои от различни самостоятелни подсистеми. Централно място сред тях заема методът на теренната етнографска работа и на непосредственото наблюдение.
Специфично етнографските извори се намират сред хората, натерена. Затова и една от най-съществените части на научната мето-
10
дика на етнографската наука е свързана с нейната теренна, или полева, събирателска дейност.
Етнографската теренна работа може да бъде индивидуални или групова в зависимост от участниците в етнографските теренни проучвания. При груповата теренна изследователска дейност се постига по-голяма ефективност в събирането на материали.
Теренната работа може да има две основни форми — стационарна и експедиционна (или маршрутна). При първия метод изследователите прекарват определено време сред своите информатори, за да изучат повече страни от традиционната култура на етноса, които ще изучават, да направят непосредствени етнографски наблюдения. При втория метод се предприемат със същата цел краткосрочни пътувания сред определени групи население.
По време на етнографската теренна работа се извършват главно три вида изследователска и събирателска дейност: проучват се или се събират веществени движими или недвижими паметници на народната култура; получават се устни сведения за всички форми и явления на традиционната и съвременната етническа култура, като се извършва непосредствена работа с отделни информатори или цели групи информатори; правят се непосредствени наблюдения върху традиционни или съвременни културно-битови явления, процеси, форми, материални и духовни изяви. Всяка една от тези дейности си има свои методи, своя методика.
Характерът на веществените паметници, тяхната недвижимост или подвижност, невъзможността им да бъдат придобити са довели до оформянето на два вида операции, които също имат своя методика и техника. Първата операция е научното фиксиране на паметника и обхваща четири главни начина за отразяване: описание на предметите, графично изобразяване и копиране, правене на скици и снемане на планове, фотографиране. Втората операция за изследване и събиране на веществените паметници е тяхното колекциониране, която също има свои принципи, изисквания и методи, които трябва да се спазват строго, за да не се нанесат непоправими щети на националното етнографско богатство. Най-често се колекционира комплекс от вещи, а не отделни вещи.
Издирването, изучаването и събирането на движимите веществени паметници се придружава от документиране на тяхната автентичност и записване на необходимата информация за произхода им. За целта в полевата инвентарна книга се прави легенда или кратко описание на добития предмет, легенда, която включва и датата, и мястото на придобитата вещ, името, презимето и фамилията на техния притежател, местното и общото название на предмета, формата и материала му, украсата му, предназначението и начина на употреба и др. Това е първичната обработка. Има и вторична обработка на придобитите предмети, която се състои в тяхното паспортизиране и съставяне на научно-справочна документация.
Резултатите от теренната работа зависят до голяма степен от подбора на информаторите и умението да се разговаря с тях. За цел-
11
та е необходимо те да бъдат предварително и добре подбрани. Това трябва да са хора с добра памет, контактни, с богат опит и да са Пазители на традиционната народна култура.
Информацията се събира чрез беседа с информаторите, умела маправлявана от етнографа чрез по-общи въпроси. За по-голяма последователност и системност етнографът трябва да подготвя подробен въпросник. Още в началото на разговора трябва да се запишат имената, годините, професията и социалното положение на информатора. Хубаво е беседата да се води на магнетофон, за да не се пропуснат някои важни отговори, макар че най-често отговорите се записват в тетрадките на етнографите, събиращи информация на терена.
Непосредствените наблюдения на етнографа, които той отразява в своя бележник, са друга форма на работа на терен. Тези наблюдения се отнасят до разположението на селото, до характера и физическия облик на информаторите, до демографските особености На населението и т. н.
Етнографската наука използува и други частнонаучни методи: сравнително историческият, или компаративен метод, стратиграфският метод, методът на ретроспективна етнографска реконструкция. Методът на етнографско картографиране и др. Тези методи се използуват и в други области на научното познание, в други близки науки — история, археология, география и др.
Сравнително историческият, или компаративен метод се състои в сравняването, съпоставянето на подобни вещи и явления, за да се разкрият общото и различното в тях. За да има успех логическото» и научното сравняване, то трябва да се сравняват еднородни понятия, еднородни предмети и явления, и то по такива признаци, които имат съществено значение.
Сравнителният метод се прилага по два начина: косвено или пряко. При първия начин етнографът си поставя за задача да изследва етническото, културно-битовото и етнопсихологическото развитие На своя народ, като държи сметка за съответното развитие на други по-близки или по-далечни народи, прави съпоставки и сравнения, изтъква общото и различното, типичното и своеобразното в изследваните явления и процеси.
При прякото грилагане на сравнителния метод се правят успоредни етнографски изследвания. При тях проучваните явления, процеси, тенденции и пр. в миналото и днес се изследват върху основата на етнографското развитие на два, няколко или повече народи, близки или родствени помежду си, като конкретно се набляга на общото и специфичното в една, повече или всички сфери на техния културен живот. Така могат да се сравняват например обичаите при сеитба у южните славяни или при балканските народи, коледуването у славянските народи и т. н. (Колева, 1967, 173—200).
В своята теренна работа етнографът се ползува и от стратиграфския метод, който позволява да се разкрият и осветлят произходът и развитието на материалната и духовната култура на даден
12
етнос. Чрез този метод се свързват изучаваните вещи и явления с историческите културни пластове, от които произхождат и през които са се променили.
Важен етнографски метод е ретроспективният метод. Чрез него етнографът, разполагащ с непосредствените си наблюдения на мястото, на терена, като привлича също допълнителни извори, включително и археологически, се стреми да пресъздаде, да реконструира миналото на народи, които нямат писмени традиции, писана история (Бромлей, 1973, 210—211, Хаджиниколов, 1979, 200 и сл.)
Сравнително нов, но с важни научни резултати е методът на етнографското картографиране, метод, използуван широко и от други науки — география, история, археология, езикознание и т. н. Чрез този метод се създават два основни вида карти и атласи: историко-етнически, или етнически, и историко-етнографски, или етнографски. Първите са посветени на териториално-пространственото изображение на историческите промени в етническия, респективно националния състав на населението в една или друга страна, историко-етнографска област или в целия свят, докато другите показват отделни страни, явления или елементи на традиционната народна култура и нейните основни дялове, като картографски пресъздават териториалното разпространение и развитие на главните периоди на тази култура (Хаджиниколов, 1979, 210).
Първите етнически и етнографски карти са направени още през XVII—XVIII в., а през 20—30-те години на XX в. започва работата по създаването на първите етнографски атласи.
Етнографски карти на земите, населени с българи, се появяват от средата на XIX в.: картата на Шафарик (1842), картата на Ами Буе (1847), картата на Лежан (1861), етнографската карта на Макензи и Ърби (1867), етнографската карта на Васил Кънчов (1900).
През 1935 г. Хр. Вакарелски прави първия принос към фолклорния атлас на българите с изследването си «Няколко културни и езикови граници».
Днес в България се работи усилено по съставянето на историко-етнографски атлас.
През 70-те години на XX в. се наложи използуването на интердисциплинарните методи, на интердисциплинарните изследвания. При работата по някои етногенетични или етнотрансформационни проблеми се включваха специалисти от различни области на обществените науки: историци, етнографи, фолклористи, лингвисти, археолози, социолози, медици, географи и др. Тези съвместни изследвания продължават и днес в областта на проучването на традиционната народна култура. Това се вижда от регионалните изследвания в Добруджа, Пиринския край, Родопите, Странджанския крайидр.
5. ОСНОВНИ ШКОЛИ И НАПРАВЛЕНИЯ В ЕТНОГРАФИЯТА
В процеса на формиране и развитие на етнографията са се появили и развили различни школи и направления. Представителите
13
им вземат отношение по предмета на етнографската наука, по генезиса на културата въобще или културата на определен народ, правят опити да възстановят историята на безписмените народи.
Едно от най-ранните направления в етнографията е романтично-митологическото направление. Негови най-видни представители са: в Германия — братя Грим, Л. Куп, В. Шварц, М. Мюлер, В. Манхарт; във Франция — Е. Бюрнуф, М. Браел; в Италия — А. де Губернатис; в Русия — Ф. И. Буслаев, А. Ф. Афанасиев, А. А. Потебня, О. Ф. Милер и ир. Характерно за това направление е, че неговите представители се занимават предимно с явленията на духовната култура и специално на фолклора, като търсят обяснения за произхода и персонажа им в най-стария астрално-митологически мироглед на първобитния човек (Хаджиниколов, 1979, 10 и сл.).
През втората половина на XIX в. в етнографската наука се оформя т. нар. еволюционно направление или школа. При своите наблюдения и проучвания представителите на тази школа (Т. Вайц, А. Бастиан, Е. Тайлър, Дж. Лебок, Дж. Макленън, X. Спенсър, Ш. Летурно, Ю. Липерт, М. Ковалевски, Н. Зибер, И. Н. Смирнов, Ю. Петри и др.) стигат до верния извод, че въпреки липсата на взаимни връзки и влияния между народи от различни краища на планетата между социалните им организации често е налице поразително сходство. Този факт те обясняват с единното развитие на човечеството или по-точно с единството на човешката психика, която се развивала по едни и същи закони (Хаджиниколов, 1979, 10—11).
Те смятат, че всички народи, поставени при еднакви условия, са в състояние да създадат еднаква култура. Така утвърждават възгледа за единна ценност на всички народи и за човешкия прогрес.
Еволюционистите отстояват идеята за прогресивното развитие на човечеството, но го разбират опростителски — като процес, лишен от скокове, процес праволинеен, процес от простото към сложното, от низшето към висшето. Само Л. Морган преодолява ограничеността на еволюционизма и в резултат на своя дългогодишен труд се приближава до историческия материализъм. Той търси прогреса в развитието на човешката култура не в психиката на хората, а в условията на техния материален живот, в развитието на тяхното производство, техническото усъвършенствуване на труда. Неговият труд «Първобитното общество» (1877) е високо оценен от К. Маркс и Фр. Енгелс.
К. Маркс (1818—1883) и Ф. Енгелс (1820—1895), заложили като основа на всички науки диалектическия и историческия материализъм, се явяват и създатели на истинската научна материалистическа история на първобитното общество, на първобитнообщинния строй като първа обществено-икономическа формация, характеризираща се с колективно производство, обществена собственост на средствата за производство и колективно потребление.
К. Маркс и Ф. Енгелс характеризират двата основни етапа в развитието на родовия строй — матриархат и патриархат, разкриват причините за разложението и загиването на първобитнообщин-
14
ния строй и показват възникването на класите и държаватя. Те се занимават с такива важни въпроси като произход на религията, териториалната община, която е предшествувана от родовата община. Изключително голямо значение за науката за първобитното общество имат книгите на Ф. Енгелс «Ролята на труда в процеса на превръщането на маймуната в човек» и «Произход на семейството, частната собственост и държавата». Те доказват, че основата на историческия процес е прогресивното развитие на производителите сили.
К. Маркс и Ф. Енгелс доказват, че обществената собственост с предшествувала частната собственост, че матриархатът и присъщите му форми на групово семейство (групов брак) и семейство по двойки исторически предхождат патриархата и по-късно моногамното семейство, че първобитното народовластие предшествува откъснатата от народа класова държава.
В края на XIX и началото на XX в. капитализмът навлиза в своя империалистически стадий на развитие. Марксизмът печели все повече привърженици. По това време буржоазната етнографска наука започва нов етап в своето развитие. Той се характеризира е количествено нарастване на етнографските изследвания, с появата на нови етнографски учреждения, музеи, списания и пр. Настъпва идеен упадък сред буржоазните етнографи. Появяват се реакционни концепции, свързани с общия упадък на буржоазната идеология, със стремежа да се увековечат капитализмът, частната собственост, класите, моногамията и пр., да се докаже, че тези институции са изначални и неизменни в човешкото общество.
Появяват се и антиеволюционни схващания, които се опитват да опровергаят възгледа за единството на човешката култура и за постепенното нейно развитие, насочвайки ударите си главно срещу учението на Л. X. Морган. Привържениците на тези възгледи търпят обяснението на сходните явления в културата на различните народи в разпространението и заимствуването им от един първоначален център. Макар те да принадлежат към различни философски школи и да образуват разни етнографски направления (антропо-географско, културно-историческо, миграционно, дифузионистично и др.), всяко явление на културата обясняват с разпространението му, с миграцията му от една първоначална родина.
Защитниците на миграционната теория (Й. Ф. Лафито, Л. Фробениус и др.) проповядват идеята за първоначалното възникване на определена култура на едно определено място и последователното ѝ разпространение, мигриране у останалите народи и географски области. Те изключват творческия гений на народа, възможността от едно второ и независимо от първото възникване на една култура при наличието на същите условия на живот. Човекът е само носител, но не и творец на културата.
Миграционната школа прераства по-късно в т. нар. виенска школа на културните кръгове, на културните райони с представители Л. Фробениус, Б. Анкерман, Фр. Гребнер, В. Шмит, В. Ко-
15
пърс и др. Представителите на тази школа си поставят за цел чрез възстановяване на културните заемки, чрез установяване пътя на тези културни заемки да се напише история на народите, за които няма никакви писмени извори.
Близко до тези възгледи са привържениците на дифузионизма в етнографската наука — Уйлям Ривърс, Е. Смит, У. Пери, Ф. Боас, А. Кребер, Р. Роун, А. Голденвайзър и др. Те обясняват сходството в културата на разните народи с дифузията, т. е. с проникването чрез разпространение (миграция) от един център на цивилизацията, от един или друг «културен кръг». Тук е налице противопоставяне на идеята за историческото развитие, на идеята за пространственото разместване на явленията на културата.
Една от най-разпространените школи в буржоазната етнография и най-вече в английската е функционалната школа, или функционализмът, за родоначалник на която се смята Бр. Малиновски. Бр. Малиновски и А. Радклиф-Браун отричат познаваемостта на началото и на края на историческите явления, познаваемостта на процеса на развитието и смятат, че единствената задача на всяка наука е да изследва функциите. Културата на всяко общество трябва да се изследва като единно цяло, в което всички съставни части са свързани чрез явлението на определени функции. Функционалистите отхвърлят историческия подход при изучаването на културите.
В края на XIX в. се появява и социологическата школа с родоначалник Е. Дюркхайм (Франция). Дюркхайм и неговите последователи разглеждат обществото като реалност от особен род, която стои над индивида и го направлява чрез своите закони. Те разбират обществото не като система от производствени и социални отношения, а като съвкупност от психически и нравствени връзки. Все пак социологическата школа в етнографията в известна степен приближава фокуса на изследванията към създателя и носителя на културата — социалната общност.
Върху съвременната буржоазна етнография оказват влияние и възгледите на виенския лекар Зигмунд Фройд, основателя на т. нар. психоаналитична школа в психиатрията и психологията.
Фройдизмът обяснява всички психически прояви на отделната личност, а също така и социалните явления с половия нагон (либидо сексуалис) и подсъзнателните влечения, предизвикани от нега. Според Фройд и учениците му културата е плод на сексуалните влечения на хората.
Възгледите на Фройд, който абсолютизира ролята на половия инстинкт в живота на човека, оказват определено влияние върху т. нар. психологическа школа в областта на американската етнография (Хаджиниколов, 1979, 10 и сл.). Представители на тази школа са Р. Бенедикт, А. Кардинер, Е. Сапир, М. Оплер, К. дьо Боа, Р. Линтън, М. Мил и пр. Те издигат тезата, че на всеки народ е свойствен «модел на културата», който се определя от «структурата на характера му».
След Втората световна война буржоазната етнография се раз-
16
вива бурно и става много популярна, особено в САЩ. Продължават да възникват много нови течения, които взаимно се критикуват или допълват, макар че повечето от тях стоят на идеалистически и антиисторически позиции.
Твърде разпространен е структурализмът като метод и течение (Е. Еванс-Причард, М. Фортес, Клод Леви-Строс и др.). Клод Леви-Строс, използувайки метода на структурната лингвистика, създава цяла система от символи, чрез които се мъчи да обясни единили друга сфера на културата, включително и традиционната народна култура. Основа на неговите схващания е представата за някаква вечна, извънисторическа структура на обществото, което се намира извън всякакви причинноследствени връзки.
Сред американските антрополози, работещи в областта на социалната антропология, доста популярно е течението на т. нар. културни релативисти, за родоначалник на което се смята М. Херсковиц. Според него всеки народ си осигурява своя култура, която подпомага неговата жизнена дейност като цялостна система. Заради това не съществува йерархия на културите или йерархически различия между тях, а има само различна система от ценности, която обхваща представи, понятия и възгледи, различни сред различните народи. За да се проникне в културата на един народ, трябва да се установи неговата система от ценности. За целта културните релативисти са изработили специални въпросници за събиране на теренен материал.
В развитието на етнографската наука все по-голяма роля започва да играе марксистко-ленинската етнография, възникнала и оформила се след победата на Великата октомврийска социалистическа революция в Съветския съюз. През 30-те години на XX в. съветската етнографска наука овладя марксистко-ленинските принципи на историзма и от наука, стояща в миналото близо до география на населението, се превърна в истинска историческа наука.
Качествено новото ниво на съветската етнографска наука направи възможен нейния нов подем след Втората световна война. Днес тя разработва всички етнографски направления и проблеми» занимава се със сложни теоретични въпроси и с конкретно изучаване на етногенезиса и етническата история на разни народи, с тяхната материална, духовна и социално-нормативна култура през всички времена, от дълбока древност и до наши дни (Хаджиниколов 1979, 19; Бромлей-Чистов, 1975, 7—51).
След победата на социалистическата революция през 40-те и 50-те години на XX в. в още редица страни на Европа и света по пътя на съветските етнографи тръгнаха и етнографите от тези страни.
Марксистко-ленинската етнография се опира на научната ме тодология на историческия материализъм и другите съставни части на марксизма-ленинизма. Неин ръководен принцип е последователният историзъм. Като изследва културата на който и да е народ, тя
17
се стреми да открие в нея чертите на етнографското своеобразие, да проследи отделните етапи на нейното формиране и развитие, да ги свърже със съответните етапи на цялостното развитие на обществото.
6. ЕТНОГРАФИЯТА И ВРЪЗКИТЕ Ѝ С ОСТАНАЛИТЕ ОБЩЕСТВЕНИ НАУКИ
За разрешаването на стоящите пред етнографията проблеми етнографията, както и всички останали науки, се нуждае от помощта на сродни дисциплини, изучаващи човека и човешката дейност, но от друга гледна точка, от друг ъгъл на познанието. В същото време резултатите от етнографските изследвания помагат на другите науки в разрешаването на техните проблеми.
Етнографията се ползува от помощта на историята, археологията, лингвистиката, фолклора, антропологията, изкуствознанието, географията, правото, медицината, метеорологията, социологията, политическата икономия, статистиката, демографията, етиката, естетиката и т. н.
В най-тесни връзки етнографията стои с историята. Историята не е една единна наука, а цяла система от науки, всяка от които има повече или по-малко относително самостоятелен предмет на изследване в общия исторически процес, свой аспект, свое изворозна-ние, своя методика и пр.
Като се има предвид казаното за предмета и предметната зона на етнографската наука, трябва да се конкретизира, че нейната задача сред останалите исторически науки е да изучава въз основа на общите и специфични за нея исторически извори и методи конкретното развитие на народите през вековете като етнически общности; етническите процеси, които са се извършвали и се извършват сред тях и между тях; народната култура като масово, анонимно и сравнително устойчиво творчество, предавано чрез механизма на традицията от поколение на поколение и съдържащо най-много етническа специфика; народният бит като сфера за потребление на тази култура, народната душевност в нейното развитие и историческите ѝ промени и пр. (Хаджиниколов, 1979, 117).
От казаното се вижда, че етнографията се занимава с проблеми, които не са обект на друга историческа наука. Това съвсем не означава, че между етнографията и другите исторически дисциплини не съществуват допирни точки и дори кръстосване на изследователските задачи и интереси. Етнографските изследвания се допират и кръстосват и с проблемите на общата история, и с проблемите на стопанската история, и с проблемите на историята на духовната култура и изкуствата на народите и т. н.
Етнографската наука има изследователски задачи, които излизат извън обсега на историческата наука. Докато историята третира предимно миналото на човечеството, макар да довежда неговото изучаване до съвременността, то етнографията не се ограничава само с реконструирането на миналото, а разглежда съвремен-
18
ните народи като жива действителност, която съществува в настоящия момент. Тя има за задача да определя тенденциите и развитието на техническите общности, да прогнозира в областта на етническия процеси.
Като конкретна историческа наука етнографията има широко поле за действие и важно предназначение в цялата система от исторически науки. За да стане историята в широкия смисъл на думата наука за миналото на хората, на народа, тя трябва наред с икономическите, политическите, социалните, революционните, военните, общокултурните процеси, събития, факти, явления да се заеме сериозно с изучаването на самия обикновен, делничен, интимен живот на човека в миналото, на неговите етнически обединения, граници, територии, взаимодействия, на бита и масовата му култура, на душевността му.
Етнография и археология. И двете науки изучават културата, сътворена от различните етноси във времето и пространството. Но докато археологията изследва предимно културата на докапиталистическите общества, то етнографията проучва традиционната култура на народите от ново и най-ново време. Ако археолозите проучват културата на народите въз основа на достигнали до нас паметници на културата, намерени при разкопките, то етнографите извършват своите изследвания въз основа на все още битуващи предмети и събраната устна информация на терена. Археологията допълва историческата етнография с материали за бита и културата на даден етнос, за който няма писмени извори.
Връзката между тези две науки е двустранна. Така за уточняване на някои старинни технологии археологията ползува етнографските изследвания. Особено ценни са етнографските паралели за изясняването на някои старинни култове и свързаните с тях обредни предмети, намерени при разкопките (Овчаров, 1985, 16).
Етнография и лингвистика. Лингвистиката се занимава с произхода, строежа и развитието на езика. А чрез езика хората се разграничават, диференцират и пак чрез езика се интегрират, обединяват. Езикът притежава и друга не по-малко важна функция — комуникативната. Тя се изразява не само в хоризонтален, но и във вертикален разрез. Благодарение на езика се предава информация от едно поколение на друго. Всичко това задължава етнографа да се ползува от данните на различните езиковедски дисциплини (диалектология, етимология, ономастика).
Установяването на обща славянска терминология за определен предмет, определено културно явление говори за познаването им от славяните още преди тяхното разселване, т. е, в тяхната прародина. Познаването на фонетичните закони, изследването на езиковите заемки спомагат за установяването на културните връзки, на културните влияния между народите. Въз основа на сравнителен материал от този род е доказано заемането на дърводелски техники и инструменти, заемането на севернобългарската кола с левки/льоки от Средна Европа, от германските народи. Етнографът трябва да познава говора,
19
диалекта на етноса (етническа или етнографска група), които ще проучва, за да може да разбере подадената му информация.
Може да се говори и за обратна връзка. При проучването на етимологията на дадена дума винаги се изхожда от функцията на предмета и явлението, от тяхната форма, от участието им в дадени процеси или обреди. Това ще рече, че правилна, вярна и научна етимология може да даде само онзи езиковед, който е запознат с историческата етнография.
Полезни са и връзките на етнографията с ономастиката, дял от езикознанието, който се занимава с проучването на собствените имена, тяхното функциониране в езика и обществото, закономерностите на тяхното образуване, развитие и изменение.
Етноономастиката има за задача да изучава названията на отделните етноси, етнически общности, етнически и етнографски групи. Така етноономастиката помага на етнографията да изясни по-пълно някои въпроси на етногенезиса, на етническото и етнокултурното развитие на народите (Хаджиниколов, 1979, 175—176).
Етнография и социология. Етносите, които са обект на проучване от етнографската наука, се изучават от още една наука — социологията, тъй като те са обществени или социални обединения, етносоциални организми. Какво е съотношението, какви са взаимовръзките на тези две науки, е въпрос, който все още не е решен. Едни автори смятат, че социологията изучава обществото, а етнографията — културата. Други твърдят, че етнографията и социологията имат един и същ предмет за изучаване, но се различават по аспекта и методическите си похвати.
Според Ю. В. Бромлей двете науки имат много общо, но се различават по предмета на своите изследвания. Докато етнографията изучава народите етноси, социологията изследва цялото общество. Дори когато се занимават с един и същ изследователски обект (племе, народност, нация), етнографите изучават техните етнически, етно-културни и етнопсихологически особености, докато социолозите осветляват самия социален организъм. Етнографският подход към изследвания предмет предлага преди всичко да се използува единичното като основа за разкриване на особеното, като носител на информация за това особено. За разлика от етнографите социолозите в своите изводи обикновено се абстрахират не само от единичното, но и от етнически особеното, като се стремят да разкрият преди всичко обществото, т. е. общите закони на взаимна връзка между различните страни на обществения живот (Хаджиниколов, 1979, 133).
Етнография и демография. Демографията е наука, която се интересува от народа (гр. δῆμος) като съвкупност от хората на определена територия, област, страна, континент или цялото земно кълбо. Демографията е схващана като наука за възпроизводството на населението, за неговото движение, за полововъзрастовата му структура, кланно-професионалния му състав и пр. Връзката между етнография и демография е взаимна и полезна и за двете науки. Етнографията подпомага демографията чрез изследванията върху влия-
20
нието, което оказват етническите и културно-битовите процеси и традиции върху възпроизводството, структурата и движението им населението.
Особено интензивни и разностранни са връзките между етнографията и демографската статистика, която изучава количествените показатели и помага да се установи динамиката на демографските процеси. Количествените критерии, числеността на народите оказват дълбоко влияние върху етническите явления и процеси както в миналото, така и в настоящето (Хаджиниколов, 1979, 151 и сл.).
Важна е ролята на етнографската наука за изясняване на съществени въпроси на естественото възпроизводство и движение на населението. В миналото и днес тези процеси са се намирали и се намират в зависимост от редица опосредствуващи фактори от културно-битово естество. Това налага при всички случаи, когато демографът изследва тези процеси, да взема под внимание наред с другите фактори и тяхната етническа характеристика и обусловеност (Хаджиниколов, 1979, 152 и сл.).
Етнография и география. Географията, както и историята, е също цяла система от науки за земята, за географската среда и природните условия, които заобикалят човека и човешкото общество, като влияят определено върху неговото развитие. Дълго време географията и етнографията са били една синкретична наука за човека и обкръжаващата го среда. Представителите на някои буржоазни школи и направления обяснявали ред особености в живота на народите преди всичко с географската среда.
Според учението на историческия материализъм географската среда, природните условия, макар и да не са определящи за хода на общественото развитие, слаггт своя отпечатък върху човешката културно-битова дейност и особено върху нейната материална сфера. Природните и географските условия са предопределяли поминъка на населението, жилището и облеклото му, храната и транспортните средства и т. н. Макар и в по-малка степен, това влияние на природната среда се чувствува и в областта на духовната култура — обичаите и обредите, народното изкуство (песни и танци) зависят от климата и ландшафта (Хаджиниколов, 1979, 163 и сл.).
Етнографските изследвания могат да подпомогнат географите в техните изследвания (особено по икономическа география) с данните за традициите в поминъка на населението.
Сътрудничеството между етнографията и географията се изразява и в етнографското картографиране, което се разработва в тясна връзка с географите, при което се използуват географски картографски методи и т. н.
Етнография и антропология. Антропологията е наука за телесната, физическата природа на човека, за нейните форми, структура, развитие и изменение през вековете, за условията и закономерностите, които ги обуславят, за появата на човека, за неговите биологически общности или популации, за възникването на човешките раси
21
и антропологически типове, за тяхното развитие, географско разположение, смешение и пр. (Хаджиниколов, 1979, 167 и сл.).
Етнографията и антропологията си взаимодействуват при изучаването на историята на първобитното общество, при изучаването на най-древните етнически процеси и преди всичко на етногенезиса, при изучаването на процесите, довели до образуването на народностите.
Етнография и фолклористика. Съдбата на тези две науки е тясно преплетена през цялата история на тяхното съществуване. Известни са опити да се включат в областта на фолклористиката проблеми на етнографията, както и опити фолклорът и проблемите на фолклористиката да се поставят в обсега на етнографията (Хаджиниколов, 1980, 78).
И етнографията, и фолклористиката са науки за обществото, за етносите. Но докато етнографията изучава цялостно традиционната народна култура (материална, духовна и социално-нормативна), то фолклористиката има за предмет народното художествено творчество.
Като теория за «специфичните етнически форми на съществуване на културата» етнографията включва в своя предмет и фолклора като елемент на етнокултурната традиция (Бромлей, 1973, 4). В случая фолклорът не е самостоятелна система, а компонент от една по-обща система, поради което се анализира от гледна точка на общите закономерности в битието на етнокултурата (Хаджиниколов, 1980, 79).
С помощта на етнографията фолклористиката изяснява особеностите на художествената дейност на народните маси, принципите за нейното съществуване като фолклорна художествена култура. В сътрудничество с етнографията се изяснява битуването на фолклорните творби, творческия процес във фолклора, начините за предаване и сътрудничество на художествената информация в традиционното общество.
В същото време постиженията на фолклористиката имат значение за етнографията, като ѝ позволяват да разкрие по-дълбоко социалната дейност на етносоциалните организми, да включи и художествената им култура в цялостната система на техния живот (Хаджиниколов, 1980, 80).
Оттук и необходимостта от тясното сътрудничество на тези две науки за изграждането на обща теория на етносоциалните процеси.
7. ИЗВОРИ НА ЕТНОГРАФИЯТА
Етнографските извори имат твърде разнообразен характер. Те се различават по произход, съдържание, предназначение и др. особености. От различните класификации на етнографските извори най-удобна се явява тази, при която те се делят на специфични и неспецифични етнографски извори (Кръстанова, 1980, 96 и сл.).
Към групата на специфичните етнографски извори се отнасят
22
теренните материали, докато към неспецифичните — материалите, които етнографът използува от изворовото съкровище на други (исторически и неисторически) научни дисциплини.
Литературните извори, използувани в българската етнографски наука, имат голямо значение за проучването както на историческото развитие на традиционната култура, така и на съвременните преобразувания, настъпили в народния живот. В етнографските литературни източници се включват както стари писмени паметници, така и многочислени печатни издания.
Литературни паметници, от които могат да се извличат сведения за традиционната битова култура на българския народ, са преди всичко ръкописните сведения на древните писатели и различните летописи, хроники, жития, апокрифи, законодателни актове на средновековната българска държава и друга старобългарска книжнина. Вторият основен вид от литературните извори са печатните издания, които обхващат материали и описания на етнографски явления, съдържащи се в някои пътеписи, демографски, географски, исторически и икономически обзори, краеведчески изследвания.
Най-стари вести за бита и културата на траки, славяни и прабългари, етноси, от които се е образувала българската народност, се намират в съчиненията на древните писатели, живели в гръко-римската епоха (Омир, Херодот, Тукидит, Плиний, Тацит, Страбон и пр.). В произведенията на византийските хронисти Прокопий, Псевдо-Маврикий, Теофилакт Симоката и мн. др. се съдържат сведения с голямо значение за изясняването на етническите процеси, за опознаване на обичаите, религиозните вярвания, общественото устройство на славяните и други народи и племена.
Много ценни сведения за живота на траките, за техния бит и култура се появиха благодарение развитието на тракологията като наука.
От изследванията, посветени на образуването на българската народност, на изграждането на средновековната българска култура, могат да се почерпят много сведения за българската етнографска наука.
За осветляването на традиционната българска култура през османското иго могат да се използуват турски документи и други архивни материали от XV до XVIII в. Важен източник за този период се явяват пътеписите на различни лица, минали през Османската империя: Бертрандон де ла Брокиер през XV в., Ожие Гислен де Бусбек през XVI в., Стефан Герлах през XVI в., Ханс Дерншвам през XVI в. и др. Значението на тези пътеписи е оценено още от пионерите на етнографската наука у нас.
Литературните етнографски извори се увеличават особено през епохата на Възраждането, когато се събират фолклорни материали, излизат сборници с песни. Много чуждестранни изследователи проявяват интерес към българската култура (Ф. Каниц, К. Иречек). По-късно се организира обнародването на събраните материали на страниците на «Сборник за народни умотворения», «Списание на
23
Българската академия на науките», «Периодично списание», Известия на Народния етнографски музей, «Жива старина».
Важен източник за етнографите е краезнанието. Краеведческите изследвания, появили се от средата на XIX в., съдържат богат етнографски материал (Захариев, 1870, Табаков, 1924, Цончев, 1934, Аянов, 1938, и др.).
Ценен етнографски материал се съдържа и в устното народно поетично творчество, където намират отражение битът, духовната народна култура, народните познания за заобикалящия човека свят, народните вярвания, народните обичаи и обреди.
Като извор за етнографията служат и веществените паметници, добити по време на археологическите разкопки. Тук спадат и произведенията на старата българска живопис (миниатюрите в средновековните хроники, стенописите в средновековните и по-късните църкви), от които могат да се почерпят сведения за традиционното народно облекло, накити, домашни съдове, хранителни продукти и т. н.
Към изворите за етнографското изследване трябва да се отнесат и лингвистичните данни, които заедно с археологическите служат за пресъздаването на различни периоди ст бита и културата на българския народ.
Изворите на българската етнография се отличават с богатство и разнообразие на ферми и съдържание. Натрупани от древността до наши дни, те отразяват различни страни и явления на народния живот и създават предпоставки за изследвания в основните области на народната традиционна култура и бит, за изясняване на културно-исторически въпроси, за хвърляне светлина върху проблеми, отнасящи се до генезиса на българския народ, за изследване на социалистическия бит и култура.
Изворите на българската етнография се увеличиха значително през социалистическия период, когато се създадоха благоприятни условия за извършването на планомерна събирателска работа, която се разгърна в по-широк мащаб.
8. КЛАСИФИКАЦИЯ НА ЕТНОСИТЕ
За по-лесното изучаване на бита и културата на етнесите те биват класифицирани по различни принципи и белези:
— географска класификация, при която се взема под внимание къде, на кое място от земята, на кой континент живее даден народ. Въз основа на този принцип в етнографията се говори за историко-географски области;
— лингвистична (езиковедска), при която народите се класифицират въз основа на езиците, на които говорят. На земята има около 3000 езика, обединени в около 35 езикови семейства — индоевропейско, урало-алтайско, китайско-тибетско, малайско-полинезийско, дравидско и т. н. От своя страна всяко езиково семейство се дели на клонове — например индоевропейското езиково семейство се дели на 13 клона и т. н.;
24
— стопанско-културна класификация, според която народимте на земята се делят на народи, занимаващи се с лов и риболов, на номадски племена, на племена, занимаващи се предимно с животно въдство или със земеделие;
— антропологическа класификация, според която народите се делят въз основа на физически и анатомически белези на раси — монголоидна, европеидна и негроидна (австралоидна);
— класификация по вероизповедание — християни, мюсюлмани (мохамедани), будисти и пр.;
— класификация по степента на историческия развой. Така според Л. Морган и Фр. Енгелс човечеството е преминало през две степени на дивачество, три степени на варварство и една степен на цивилизация. Й. Баховен вижда три степени в развитието на семейството — хетеризъм, матриархат и патриархат.
В. Хаджиниколов предлага много рационална класификация на етносите, като ги разделя в две главни групи. Едната група представлява хоризонтална, синхронна класификация и представя етническите общности в тяхното едновременно съществуване. Другата група се образува чрез вертикална, диахронна или хронологическа класификация и представя етносите в тяхното историческо развитие (Хаджиниколов, 1979, 35 и сл., Чебоксаров—Чебоксарова, 1982, 54 и сл.).
При хоризонталната класификация се образуват две подгрупи: общности от по-нисък ред и общности от по-висок ред от етноса. Към първата група се отнасят етническата и етнографската група, а към втората — етнолингвистичната общност, етнополитичната общност, историко-етнографската област, стопанско-културнияг тип и пр.
Етническа група означава част от един или друг ет-нос, която се е откъснала от него поради някакви исторически причини, живее наред с друг или други етноси, в обкръжение от тях или влиза в състава им, но запазва своя език, културно-битови особености и различно етническо съзнание. Хората, които образуват етническите групи, са обикновено двуезични и дори многоезични. В държавноправната терминология етническите групи се наричат «малцинства», «народностни групи», «инородни групи» и пр.
Етнографската група се характеризира със свои диалектни и културно-битови особености, т. е. специфични черти на културата, които осъзнава и тачи. В същото време етнографската група говори един език с основния етнос и осъзнава своята принадлежност към този основен етнос.
Етнолингвистичната общност е общност от по-висок ред от етноса и се състои от съвкупност от родствени помежду си етноси, които говорят близки езици и имат общи черти в културата, установени при сравнително етнографско проучване: напр. източни, западни и южни славяни, славянски народи етноси, индоев-ропейски народи етноси.
Етнополитични общности. При тази група общ-
25
ности различни етноси са обединени в единен социалнополитически организъм под единна върховна власт, на една територия или на съседни територии. Като примери могат да бъдат посочени държавата на Ал. Македонски, Османската империя, ФНРЮ, Индия и др.
Историко-етнографските области са историческа категория. Те се образуват на основата на териториалната близост, макар хората, които влизат в тези общности, да имат различен език, да са от различна раса, да имат различно икономическо развитие. Като пример за такава общност могат да бъдат посочени провинции от рода: източноевропейски народи, северноамерикански народи, латиноамерикански народи и пр.
Стопанско-културният тип общности представляват определени комплекси от особености в стопанството и в културата. Те се създават исторически сред различните народи, които живеят отдалечено. Между тях не съществува никаква етническа общност и културно взаимодействие. По силата на приблизително еднаквите социално-икономически и природно-географски условия, при които тези народи живеят, те се оказват еднотипни в историческото си и културно-битовото си развитие, макар в детайлите му да съществуват различия.
При вертикалната класификация етносите се разглеждат в тяхното историко-стадиално развитие. Тук се изучават различни типове етнически общности, които отговарят на отделните обществено-икономически формации, образували се в процеса на възходящото развитие на човечеството. При тази класификация етносите се разглеждат в следната йерархия: племе, народност, нация.
Племето е етническа общност, която отговаря на първобитнообщинния строй. При тази общност налице са общност на езика, общи религиозни представи и обреди, собствено название и пр. Има автори, които смятат рода за начално историко-стадиално подразделение на етносите.
Като втора историческа етническа общност се приема народността. Тя съответствува на докапиталистическите класови общества. Народността е исторически създала се общност от хора, която предшествува образуването на нацията и води началото си от периода на създаване на племенните съюзи и тяхната постепенна консолидация. При формирането си народността се утвърждава с общ език и име. За нея са характерни също известна общност на територията и на икономическите връзки. Обикновено народността се е формирала при феодалните обществени отношения през средните векове.
Нацията е по-висша общност от народността. Тя е исторически създала се общност от хора, възникнала на базата на езика, на територията, на икономическия живот и психическото устройство. Исторически нацията възниква с развитието на капитализма, макар нейни отделни елементи (общ език, обща култура и пр.) да са се формирали още в докапиталистическия период. Нацията се развива с оформянето на единен национален пазар, с изживяването на локалните особености, с изграждането на единна национална култура.
26
9. ЕТНОГРАФСКИ ПОНЯТИЯ
Всяка наука борави със свои понятия, със свой научен апарат. С такива понятия оперира и етнографската наука. Р.Ф.Итс класифицира етнографските понятия в пет групи (Итс, 1974, 39 и сл.).
Първата група обхваща общонаучни термини: раса, бит, култура, генезис, етнос (род, племе, народност, нация, етническа и етнографска група), етнически процеси (миграция, интеграция, асимилация, урбанизация, адаптация), народностно самосъзнание, празник, обичай, обред, ритуал, традиция, иновация и др.
Раса е понятие, което означава група хора, оформила се на определена територия и отличаваща се от другите групи по определени морфологични и физиологични белези, предавани по наследство. Основните раси са три — бяла (европеидна), черна (негро-австралоидна) и жълта (монголоидна). Етнографията няма за предмет изучаването на самите раси като такива, а се интересува от етническите групи, чиито физически особености се явяват като резултат от историческите контакти на различните раси и техните подразделения. Тези групи от хора се наричат в антропологията антропологически типове.
Културата е понятие многозначно. Историците и статистиците на науката са установили, че дефинициите на понятието «култура» (влязло в научен оборот през 1793 г.) са вече около 300 (Маркарян, 1969, 5). В широкия смисъл на думата култура означава не само обективирания труд в предметна форма или във форма на опит, фиксиран в съзнанието на хората, но и непосредствените прояви на самата целенасочена дейност на хората, изразена в техните действия и постъпки.
В съвременната марксистко-ленинска етнографска наука под думата «култура», която на латински значи «обработване», «изработване», се разбира всичко, което е създадено от хората в процеса на техния умствен и физически труд за задоволяване на духовните, материалните и социалните потребности. По такъв начин културата се противопоставя на природата, която съществува независимо от човека и е съществувала продължително време преди неговата поява.
Повечето етнографи в СССР и другите социалистически страни смятат, че основното съдържание на културата е човешката дейност, съответно нейните резултати и преди всичко нейното специфично качествено състояние, което за разлика от активността на животинския свят се характеризира със съзнателност и целенасоченост. В тоя смисъл, както подчертава К. Маркс, «и най-лошият архитект още от самото начало се различава от най-добрата пчела по това, че преди да построи килийката от восък, той вече я е построил в главата си» (Хаджиниколов, 1979, 61).
Етнографията не изучава въобще културата, а изследва само т. нар. традиционна народна култура. Тази култура е създадена от непосредствените производители на материални блага Тя се характеризира със своята масовост, анонимност и предаване от поко-
27
ление на поколение. Заедно с официалната и професионалната култура народната култура прераства в национална култура. В епохата на индустриализацията, на навлизането на науката и техниката в живота на хората ролята на традиционната народна култура все повече намалява за сметка на индивидуалната и професионалиста култура.
Културата бива материална и духовна. Някои автори разграничават още социална култура, означавана още като обществена или социално-нормативна култура.
Материалната култура обхваща начините, чрез които човешката съзнателна дейност се обективизира в материални резултати, самите резултати, а също така пътищата или средствата, чрез които те функционират в практиката. По-конкретно казано, материалната култура изучава оръдията на труда и материалното производство — лов, риболов, селско стопанство и занаятчийско производство, а също така и технологиите, свързани с тези производства. Изучава още средствата за транспорт, жилището и другите видове постройки, облеклото, храната, културните растения, домашните животни, накитите и различните украшения по тялото. При това етнографът изследва тези вещи, процеси и резултати дотолкова, доколкото имат отношение към човека и обществото, доколкото изразяват социални отношения и заемат определено място в сбществено-икономическата практика на хората, плод са на тази практика и са нейната съставна част. Етнографът се интересува от етническите белези, от етническите функции, от етническата специфика на изучаваното, т. е. доколко неговото производство и употреба носят особеностите на един или друг народ етнос (Михайлова, 1975, 5—22).
Традиционната народна духовна култура обхваща вътрешното, идейно-теоретичното и социалнопсихологическо съзнание на хората, което съответствува като информация в колективната жива памет, проявява се в определени сорми на поведение, действия, художествено творчество и пр. Към духовната култура се отнасят трудовите навици и производственият опит, мирогледът, знанията и вярванията; битовите навици, нравите, обичаите, празниците, обредите, свързани с годишните времена, със стопанския, семейния и обществения живот; нарсдното художествено творчество —изобразително, музикално, певческо, танцово, драматично, словесно и др., народните игри и пр. (Хаджиниколов, 1979, 69).
Разграничаването на материалната от духовната култура е условно, тъй като много продукти на човешкия труд са едновременно плод на духовната и материалната дейност. Така всеки материален предмет, преди да бъде създаден, трябва да се формира във въображението, да стане идея в ума на човека. А всяка идея, за да стане достъпна за съзнанието, трябва да се обективира, да намери своя материален израз под формата на писменост, на говор, на изображение, на скулптура и т. н.
В марксистко-ленинската етнографска литература все повече се възприема схващането, че социално-нормативната култура, со-
28
ционормативната култура, или обществената култура, е самостоятелна форма на съществуване на традиционната народна култури, която има своя структура, относително самостоятелно функциониране и специфични закономерности. В нейното съдържание могат а се разграничат два вида компоненти: едните имат институционен характер, а другите — нормативен. Институционните компоненти обхващат социалните форми на човешкото общество и неговите институти: семейството и отношенията в него, родствените връзки, патронимията, рода, селските и градските общини, обществените организации, казармата и пр.
Нормативните компоненти обхващат моралните и нравствените норми, обичайно-правните норми, изискванията за личното поведение и личната култура на човека — отношението към жената, майката, децата, възрастните и пр. (Хаджиниколов, 1979, 70—71).
Ролята на народната култура изпъква добре, когато се анализират и систематизират нейните функции. Някои съветски автори обединяват тези функции в две основни групи: технически и специфични. Към техническите те отнасят инструменталната, нормативната, знаковата, или символичната, и комуникативната функция, докато за специфични функции се смятат утилитарната, познавателната, регулационната, естетическата и етническата (етнодиференцираща и етноинтегрираща) функция (Хаджиниколов, 1979, 73 и сл.).
Етнос е друго етнографско понятие, което също се характеризира със своята многозначност: народ, племе, тълпа, група от хора, класа хора, чуждоземно племе, езичници, род и т. н.
Етносът е етнически създадена съвкупност от хора, които притежават общи, относително стабилни особености на културата (в това число и на езика) и психиката, а също така и съзнание за своето единство и отличие от другите подобни образувания. Етносът се изгражда като динамична система, като културно-историческа категория, чиито характерни черти са детерминирани не от биологическите, а от обществените фактори.
Като устойчива динамична система етносът се характеризира не само с приемственост, с непрекъснатост на развитието, но и с изменение във времето, означавани като етнически процеси. Те могат да бъдат разделителни и обединителни. Докато разделителните процеси са типични за първобитнообщинната епоха, то обединителните са характерни за ново и най-ново време при обединяването на народите. Съвременните обединителни процеси биват вътрешнонационални и между национал ни. Към вътрешнонационалните етнически процеси се отнася етническата консолидация, а към между националните — асимилацията и междуетническата интеграция. Етническите процеси са още акомодацията, адаптацията, урбанизацията, миграцията и т. н. (Бромлей, 1976, 160 и сл.).
Народностното съзнание (или самосъзнание) се явява като един от най-съществените белези на народността наред с езика, материалната и духовната култура, историческата памет, общата религия (Ангелов, 1971, 17—22).
29
Народностното съзнание представлява по същество субективен израз на действителните, обективни съставки на народността, с които е тясно свързано и от които се определя и обуславя. То е естествен резултат от здрава и трайна връзка на отделния човек с основните, определящи черти на този народ, сред който се ражда, жквее, твори, радва се и страда.
Народното съзнание се създава и утвърждава под въздействието на редица фактори (семейство, училище и пр.). За неговото утвърждаване допринася много разпространяването и популяризирането на свързани с родната история и родния бит обичаи, песни, предания, приказки, танци и пр. Твърде важна роля играе и поддържането на свежа «историческа памет», т. е. разпространението на знания за миналото на съответната народност, за нейните политически, икономически и културни успехи, за нейните борби срещу външни потисници и завоеватели и пр. (Ангелов, 1971, 22).
Народностното самосъзнание се предава от поколение на поколение и представлява един от най-ярките и трайни показатели за реално съществуване на народността. То се проявява независимо от измененията, които могат да настъпят в материалната и духовната култура на даден народ, в развитието на неговия икономически и културен живот.
Веднъж създадено и утвърдено, народностното съзнание придобива известна самостоятелност и може да се развива независимо от основните предпоставки и условия, които са го породили. Така народностното съзнание е запазено у банатските българи, преселили се там след Чипровското въстание през 1688 г., у българите в Бесарабия, заселили се там в началото на XIX в.
Като терминологичен израз на съзнанието за народностната принадлежност още през ранната фаза на изграждането на народностите се утвърждава едно общо име, с което се назовават принадлежащите към даден народ. Това име заличава различните и многобройни племенни названия, които са били в употреба, преди да се извърши обединителният процес, както и названията на отделни етнически групи, които, са съществували, преди да се слеят в общата народност (Ангелов, 1971, 24).
В процеса на утвърждаването на българската народност се налага етнонимът «българи». Това название се разпространява и налага като общо име за българския народ от средата на IX в. насам.
Празникът е обществено явление, което, като отразява дадени важни събития от личния и обществения живот на хората, с помощта на определени материални и духовни средства задоволява специфични нужди на човека и човечеството, носи им отмора, развлечение, естетическа наслада и духовно възвисяване. Празниците могат да бъдат лични или обществени, културни или политически, национални или международни (Мизов, 1966, 43 и сл., Мизов, 1980, 37 и сл.).
Обичаят е стар, общоприет навик, установен по традиция и навлязъл дълбоко в бита на определен наред. Обредът е уста-
30
новен ред от действия, които придружават народните обичаи. Ритуал е дума, равнозначна на обред, и означава установен ред при извършването на обредни действия: церемония, церемониал.
Според съветския автор Угринович обичаят може да се определи като стереотипен начин на човешка дейност, копиран от новите поколения. Той възниква в първобитната епоха, когато традиционните форми на предаване на културата господствуват в обществото. Обичаят е основният механизъм на предаване на трудовите навици на новите поколения. Той е важна форма на възпроизводство на социалните отношения и в непроизводствената сфера. В условията на капитализма сферата на действие на обичаите се стеснява до известна степен. Традиционните форми на унаследяване и предаване на културата обаче не изчезват в обществото, включително и в социалистическото. Много стари обичаи, характерни за трудещите се, не загубват своето значение, а се преосмислят в новите условия. Те изпълняват нови, важни, възпитателни функции (Угринович, 37—42).
Според Угринович обредът е също традиционна форма за предаване на културата на новите поколения. Системата от специфични действия, наречена обред, се копира от всяко поколение. Той изисква строг стереотип на действие, неотклонно наблюдаване на установен ритуал.
Главното различие между обреда и обичая се състои в това, че обредът включва в себе си не непосредствено целесъобразни, а символични действия. Неговата цел се явява не постигането на някакъв материален, веществен резултат, а формиране у участниците на определени обреди, представи, мисли, чувства и настроения. Обичаят може да премине в обред — маскиране, танци преди лов и т. н.
Обредът е особен начин на предаване на новите поколения на определени идеи, норми на поведение, ценности и чувства. Той възниква тогава, когато няма писменост. Следователно елементите на духовната култура са могли да се предават на новите поколения само въз основа на непосредствените, лични контакти между хората.
В съвременните условия, когато съществува твърде сложна и многостранна система на идейно, морално и психическо въздействие, ролята на обреда за формиране на индивида не е така значима. Но и в днешно време всяко общество, всяка социална система се нуждаят от обреди като средство за възпитание, идеологическо и емо-ционално-психическо въздействие. Обредът е винаги колективно действие. Важна социална функция на обреда е нормативната. Обредът е доста консервативен, както всички традиционни форми на предаване на културата.
Традиция означава, от една страна, съвкупност от обществени институти и норми, от ценности на народната материална и духовна култура, които са се наложили в миналото и се възприемат от новите поколения като синтез от опит и знания на техните предшественици. От друга страна, традицията означава и социалния механизъм, чрез които институти, норми и ценности се възпроизвеждат
31
и предават от поколение на поколение (Хаджиниколов, 1976, 7 и сл., Тумангелов, 1976, 22 и сл.).
Иновация означава преди всичко онова, което се възприема от традицията, от нейните прогресивни институти, норми и ценности или пък се привнася към нея в резултат от действията на съвременните условия и фактори. От друга страна, под иновация се разбира самият механизъм на обновяване И привнасяне на нови елементи в народната култура.
Материалистическата диалектика разглежда природата, обществото и човешкото мислене не като готова, качествена даденост, не като нещо статично и застинало, което се развива само като просто увеличаване или намаляване на вече готовите качества, а като процес на непрестанно движение, развитие и обновление. Този процес се извършва по силата на неговите вътрешни противоречия, на борбата между старото и новото.
Във всяка природна, обществена или психологическа действителност винаги наред със старото или вътре в него възникват непрестанно нови тенденции и страни. Те временно съжителствуват с онова, което е съществувало преди и се е утвърдило, но после вземат връх, преодоляват го, като поглъщат всичко положително и необходимо от него, довеждат до качествено обновление на цялата действителност. В развитието на народната култура старото обхваща традиционните институти, форми, норми и ценности, а новото — иновациите.
Самото развитие и обновление се извършва по силата на основните закони на диалектиката: единство и борба на противоположностите, отрицание на отрицанието, преминаване от бавните количествени промени в ново качествено състояние и пр. В тези закони на диалектиката се крие и социалният механизъм на традицията и иновацията, на преминаването от традиционните форми, институти и ценности в областта на културата към нови.
Втората група етнографски понятия, етнографски термини са свързани със социалния живот на хората: матриархат, патриархат, род, екзогамия, ендогамия, община, класи, касти, групи (етнически, етнографски) и т. н.
Матриархатът е ранният период на първобитнообщинния строй, характеризиращ се с ръководното положение на жената s обществото. Жената се занимава със събирачество, мъжът с лов, примитивно риболовство (практикувано от мъжа и жената). В обществения живот е налице равноправие между мъжа и жената. Развитият матриархат се характеризира с мотично земеделие (главно за жената), развит риболов и развъждане на домашни животни, при което в обществения живот жената продължава да заема ръководно място.
Преминаването към плужно земеделие и животновъдство довежда до смяната на матриархата с патриархата.
Патриархатът е последният стадий на първобитнообщинния строй, характеризиращ се с господство на мъжа в обществото.
32
Протича през медната, бронзовата и ранножелязната епоха и завършва с превръщане на първобитното общество в класово, с възникването на държавата.
Род — форма на човешка общност, която се основава на кръвни връзки и възниква в първобитните общини върху основата на икономическите отношения. Родът е служел като ядро на общината, сплотявал е в единно цяло нейните членове, осигурявал е възпроизводство на потомство, способно за труд и социални отношения, чрез регулиране на брачно-семейните отношения, съвместно възпитание и материално обезпечаване на децата.
Родовите отношения обикновено се проявявали във формата на връзки между членовете на общината, играели са определяща роли в производството, разпределението, култовите действия и пр., обуславяли са родовия характер на управлението на живота на общината. По такъв начин, въздействувайки един върху друг, родът и родовата община са представлявали социална структура, определяна като родов строй, на който в най-голяма степен са присъщи черти на първобитния комунизъм: господствува обществената собственост върху земята, липсва имотна и социална диференциация, участието в обществените работи е право и дълг за всички възрастни членове на общината.
С развитието на първобитнообщинния строй постепенно броят на родовете се увеличавал, те се обединявали във фратрии (братства), фратриите в племена, а те пък в съюз на племена.
Развитието на производителните сили и на стоково-паричните отношения между общините и семействата предопределят разлагането на рода до намаляване на ролята му в обществения живот и до постепенното му изчезване в класовото общество.
Екзогамия (гр. ἔξω — вън, и γάμος — брак) означава брак, съпружески връзки между членовете от различни обществени групи (род, фратрия) през епохата на първобитнообщинния строй с цел избягване на кръвосмешението, на инцеста.
Ендогамия (гр. ἔνδον — вътре, и γάμος — брак) означава брак, съпружески връзки между членовете на една и съща обществена група (род, фратрия) през епохата на първобитнообщинния строй. Това е рядко срещана форма на брак, практикувана при обществени групи, в които има кастово деление. Към тази форма на бракове спадат и брачните съюзи между роднини (братовчеди, по-рядко между брат и сестра).
Общината е основната икономическа клетка на първобитнообщинния строй, която представлява затворено производствено образувание, почиваща на обществената собственост върху средствата за производство, колективния труд в естествената форма на неговото разделение между мъже и жени, възрастни и деца и върху съвместното разпределение и потребление на произведения продукт.
Първата и най-разпространената община в първобитнообщинния строй била родовата община. С появата на общественото раз-
33
деление на труда и постоянната търговия между общините последните започнали постепенно да се превръщат в селска община.
Обществените класи са големи групи от хора, които се различават по своето място в исторически определена система на общественото производство, по своето отношение към средствата за производство, по своята роля в обществената организация на труда, а следователно и по начините на получаване и по размерите на придобитите обществени блага. Възникването на класите е обусловено от развитието на общественото разделение на труда и появата на частната собственост върху средствата за производство. Освен основните класи роби и робовладелци (в робовладелското общество), феодали и крепостни селяни (при феодалното общество), капиталисти и пролетариат (в буржоазното общество) има и неосновни класи, като напр. селяните (в буржоазното сбщество) и т. н. Класите се ликвидират с премахването на частната собственост върху средствата за производство и заменянето ѝ с обществената собственост.
Кастата представлява ендогамна група от хора с митически общ прародител. Кастите са ограничени в общуването помежду си, между тях не се допуска смешение чрез брак, членовете им имат своя неизменна професия. Касти е имало в древните държави Египет, Иран, Китай, Япония. Най-пълно развитие системата на кастите достига в Индия, където до провъзгласяването на независимостта е имало 3500 касти и подкасти.
Третата група етнографски понятия и термини са свързани със семейно-брачните отношения: промискуитет, полигамия, авункулат и др.
Промискуитет (лат. promiscus — смесен, общ, безразборен) означава пълна свобода на полови отношения без спазване на роднински връзки в първобитното човешко общество преди образуването на семейство и брак; форма на полови връзки, която води до инцест (кръвосмешение) (Семенов, 1974, 80 и сл.).
Полигамия (гр. πυλις — много, и γὰμος — брак) означава многобрачие. То е познато в две форми — полиандрия (многомъжество) и полигиния (многоженство).
Авункулат (лат. авункулус — вуйчо). Остатък от матриархата, при който вуйчото (братът на съпругата) се грижи повече за сестрините си деца, отколкото за своите. При това той играе за децата на сестра си по-голяма роля, отколкото собственият им баща. Този обичай е срещан у много древни народи, а в наше време — сред народите на Африка и Океания.
Четвъртата група термини е свързана с материалната култура: основни поминъчни форми (лов, риболов, събирателство, земеделие (мотично, рално, плужно), животновъдство (трансхуматно животновъдство), облекло, храна, жилище, транспортни средства и пр.
Петата група термини са свързани с духовната култура: религия и примитивни форми на религията — магия, фетишизъм, ани-
34
мизъм, шаманизъм, табу, мана), мит и митология, култ, бог, политеизъм, монотеизъм, жертвоприношение (курбан) и т. и.
Религията е форма на общественото съзнание, която представлява съвкупност от човешки идеи, отношения, действия и предмети, свързани с вярата в свръхестественото и във възможността за осъществяване на особени двустранни отношения между религиозния човек и света на свръхестественото.
За възникването на религиозни представи през неандерталската епоха има спорове. Налице са погребения в земята или в дъното на пещерите, които биха могли да се тълкуват като първи религиозни прояви, но в същото време и да не се приемат като такива.
Безспорни свидетелства за наличие на религия са запазени от епохата на късния палеолит (40 000—18 000 г. пр. н. е.) — многобройни запазени гробници, където скелетите са в определено положение, ориентирани в определена посока. За религиозни прояви говорят и произведенията на изкуството, появили се през този период — изобразявани са ловни сцени.
Безсилието пред природата и природните явления кара хората да извършват различни магически обреди и практики.
Магията представлява сбор от действия и обреди с първобитната вяра в мнимата способност на човека чрез определени средства и начини (заклинания, билки и действия) да въздействува върху хората, животните и природните явления и въображаемите свръхестествени сили и въобще свръхестествения свят. Като обществено явление магията предполага колективна вяра в съществуването на свръхестествени сили и традиционно установена магическа практика. Магическите обреди възникват първоначално от стихийните, практическите действия, но стават магия тогава, когато се откъснат ст практиката и се свържат с представите за свръхестественото, т. е. когато станат част от религията.
В зависимост от целта на магията различават се следните форми: лечебна, предпазна (профилактична), полова (любовна), увреждаща, увеждаща (провоцираща), стопанска (ловна, земеделска, риболовна, скотовъдна и пр.), метеорологическа (за осигуряване на дъжд, прогонване на градоносни облаци и пр.); полезна или вредна. В зависимост ст начина на изпълнение магията бива хомеопатична (подражателна, аналогична) и контактна (контагиозна, допирателна).
Всяка от магиите е свързана с някакъв вид човешка дейност, на чиято почва се е зародила по-късно.
Фетишизъм е култ към неодушевени предмети, наричани фетиши, на които се приписват свръхестествени сили и свойства. Фетишизмът е една от ранните форми на религиозните вярвания. Прояви на фетишизъм са запазени и в съвременните религии — напр. почитане на икони. Към фетишите трябва да бъдат отнесени амулетите (лат., ар. amuletum — висулка), муските (тур., ар. muska) и талисманите (фр., ар., ср. гр. talisman), мана (меланез.).
Тотемизъм означава вяра във връзката на определена група хора с определени животни, растения и материални предмети,
35
змятани за предци на тази обществена група: род на Орела, род на Жабата, род на Змията и пр. Тотемното животно не се убива, не се яде, само в определен ден на годината всички членове на рода имат право да вкусят от него.
Следи от тотемизма се виждат в названията на някои славянски племена, носещи имената на тотемни животни (лютичи (Прибалтика) в значение на вълк, ререги — соколи, ястреби); в лични имена от българската именна система — Вълко, Върбан, Явор, Детелина, Теменуга и пр. Остатъци от тотемизма има и в религиозния комплекс на прабългарите (Юхас, 1980, 52—53).
Анимизмът е етнографско понятие, означаващо форма на първобитно мислене, която приписва на всеки предмет душа (лат. anima), т. е. одухотворяване на всички предмети и явления от природата.
Анимистични вярвания съществуват във всяка религия: вяра в добри и зли духове, в дяволи и ангели, в човешката душа и съществуването ѝ след смъртта и пр. Буржоазните етнографи еволюционисти (Тейлър, Спенсър, Липерт и др.) смятат, че анимистичните вярвания са произлезли от «наблюденията» на първобитния човек върху явленията на съня, сънищата, виждането в несвяст, болестите и смъртта. Според тях тези наблюдения са довели дивака до извода, че вътре в човека се намира невидим двойник (душа), който временно може да напуска тялото (при сън, болест, изпадане в несвяст) или завинаги (при смъртта). От идеята за душата се развили по-късно и други анимистични представи.
Анимистичните вярвания са много разнообразни, но във всички случаи те представляват олицетворения: олицетворяват се бурята, вихрушката, вятърът, гръмотевицата, гората, опасният водовъртеж в реката и пр.
Шаманизмът е вярване, според което специални хора, шамани, притежават способността, като изпадат изкуствено (чрез танц, биене на дайре и др. п.) в състояние на транс, да влизат във връзка с духовете и чрез тях да лекуват болни, да предсказват бъдещето, да помагат в стопанската дейност на хората. Шаманизмът е широко разпространено явление сред народите в Северна и Централна Азия, в Австралия, Африка и Огнена земя (Арнаудов, 1972, т. 1, 106 и сл.).
Табу (полинез.) е дума, която означава забрана за изговаряме на някои думи, за докосване до някои предмети и пр., юито са смятани за неприкосновени от религиозно гледище. Нарушаването на тази забрана води след себе си нещастие, а понякога дори и смърт. Така по време на вълчите празници не се преде, тъче, тъй като носещият дрехите, приготвени през тези дни, ще бъде нападнат от вълци. По време на горещниците не се жъне, защото ще има пожар по нивите. Болестта чума никога не се назовава със собственото ѝ име, в противен случай тя веднага се явява и пакости, и т. н.
Мит (гр. μιτος — предание) — древно предание за произхода на света, за богове и герои. Митовете са възникнали в древността и са предавани по устен път от поколение на поколение. По тях може да
36
се възстанови синкретичният мироглед на първобитното общество, неговата устна, образна, философска, религиозна и нравствена мисловност.
Митологията (гр. μιτος — предание, и λογος — наука) с наука за митовете, съвкупност от митовете на даден народ. Митологията е първата система от знания за космоса, природата и света на първобитния човек. Всички народи имат своя първобитна митология.
В българските земи митологията има много пластове, които са сложно примесени в динамичната културна традиция на Балканския полуостров: тракийски, славянски и прабългарски (Георгиева, 1983, Венедиков, 1983, Михайлов, 1975, Овчаров, 1978).
Култ (лат. cultus — почит) означава религиозна почит, преклонение, сбор от молитви, заклинания, външни действия и др. п. към персонифицирани или неперсонифицирани свръхестествени сили, за да бъдат те предразположени или умилостивени за делата, за благото на извършващия култа.
Жертвоприношение, курбан (тур. ар. kurban), оброк е термин, който означава поднасянето на жертва на въображаемите свръхестествени сили, от които хората се смятат зависими, за да предразположат, да спечелят тези свръхестествени сили за себе си, за семейството си, за рода си и си осигурят по този начин здраве, щастие, приплод по добитъка, плодородие по нивите и пр.
Жертвата бива кръвна (заклано прасе, агне, кокошка, овен) или безкръвна (обреден хляб, яйца, сирене, мед и пр.). Тези жертви са били принасяни на определени места, означавани като оброчища, църква, кръст, подкръст и пр. Оброчищата били обикновено в близост до извори, наричани най-често аязма, до дървета, най-често вековни дъбове, и т. н. Много оброчища се намират върху развалините на стари езически светилища или християнски храмове.